Вече нямаше място за никакви заповеди — всеки трябваше да се спасява както може. Мнозина бяха погълнати от морето: от воините — които не свариха да се освободят от ризниците си, изплетени от железни колелца, и от галеоттите — на които не стигна времето да строшат веригата, приковаваща ги към седалките. (По-късно в един доста мрачен доклад до Комуната Джанлука Спарвиеро щеше да пресметне загубите си на около двеста и четиридесет души! А щяха да му отговорят, че може би е проявил скромност при изчисленията… Ала и не му придиряха много — поне половината от издавените бяха галеотти, пък тях Генуа не ги броеше много-много за хора…) Спасение намериха предимно онези, които или бяха великолепни плувци, или успяха да докопат нещо дървено от потъналия кораб. Между тези последните бе и Джанлука Спарвиеро.
Междувременно „Кротушка“ направи ловък поворот, приближи и корабниците й започнаха да спасяват корабокрушенците. Откъм Свети Кирик се появи и „Добродушко“ и подхвана същото в по-трудната, наветрената страна северно от рифа. Впрочем не закъсняха и пиратски ладии от различни големини, но тяхната цел не бяха пострадалите хора, а заграбването на едно-друго от престаналия да съществува „Санта Кроче“.
Когато вече не се виждаше някой да маха за помощ, галерата и линьото се отправиха към Созопол. Спарвиеро се бе случил на „Добродушко“, но Кривич изиска да го прехвърлят на неговия кораб. За негова — на Кривич — чест трябва да се каже, че не произнесе нито един подигравателен звук, а точно обратното: с изискани думи изрази съчувствието си за участта, сполетяла капитана. Обратното — генуезецът бе в толкова мрачно настроение, че не можа дори да благодари за спасението си.
— Каква ще бъде съдбата ни, капитане? — попита.
— Ще ви предам на управителя на Созопол. Поемаш ли отговорността за людете си, или да ги навържа двама по двама?
— Приемам. За тях аз все още съм капитанът… макар че корабът го няма вече. Но ти не отговори навъпроса ми, капитане.
— За съдбата ли? Откровено казано, не зная, никога не съм бил сухоземен служител на царя. Но предполагам, че ще ви задържат и ще пратят вест в Цариград да дойде кораб да ви прибере. Впрочем и да донесе тлъстата вражда, която дължите, загдето „Санта Кроче“ за втори път наруши принадлежащата на България част от морето. Или отново ще оспориш, че си нарушил българските води, капитане?
Джанлука Спарвиеро преглътна иронията, която се съдържаше в тези думи. Обърна поглед назад през кръмата и дълго, дълго се взира към Паликари. Сега, когато беше известен за него, той ясно видя как подгонените от трамонтана вълни се разбиваха в рифа.
— Беше бойно щастие, Кремен, син на Видул.
— Кривич — поправи го пиратът. — Онзи Кремен не съществува вече.
— Добре, нека да си Кривич. Но ще повторя, че победата ти (доколкото това изобщо може да се нарече победа) се дължеше на бойно щастие, не на воинска сила или на корабоплавателно умение.
— Ние на български го наричаме „хъітрост воинствена“. Да познаваш морето там, където ще се състои сражението, и да го превърнеш в свой съюзник, е част от военното изкуство, капитан Спарвиеро.
Генуезецът така яростно стисна челюсти, че зъбите му изскърцаха. И не изрече нито дума повече — сега би било нелепо да сипе предишните си заплахи. Но че не се бе отказал от обещанието си за мъст, това сякаш бе дамгосано върху лицето с черните очи и гърбавия нос.
Двамата слязоха заедно на брега още с първата ладия, която започна да разтоварва пленниците-корабокрушенци. И тук в един миг с Кривич стана рязка промяна — посърна, лицето му загуби цвета си. Генуезецът усети необяснимия обрат в настроението на своя победител и проследи погледа му. На тридесетина крачки от тях пристанищна ладия бе заета да товари обкована ракла и друг по-лек багаж, за да ги превози до един неф, спрял недалеч от брега. Около корабниците се въртяха няколко стражи и две девойки; мъжкото прозрение подсказа на Спарвиеро, че промяната в пирата се дължеше на по-високата и по-слабата от двете — онази с тъмнокестенявите коси и високото мраморно чело.