Такъв беше човекът, когото по кой знае какво свое хрумване Тодор Светослав покани да участвува и на срещата с Лъв Мелисин — казано между другото, отдавнашен познат и почти приятел на патриарха. Апокриспарият заведе на срещата само един тълмач и нито човек повече; в първия момент царят понечи да отпрати тълмача — от времето на заложническите си години в Цариград той говореше гръцки по-добре от мнозина ромеи — но веднага се отказа; тълмачът щеше да превежда на Диман, който не знаеше нито една гръцка дума.
След неизбежната церемония по връчването на даровете Лъв Мелисин изложи целта на своето пратеничество. То можеше да се изрази и с една-единствена дума: Кривич. Но протоиракарият нямаше да бъде византийски велможа от девет колена насам, ако говореше така кратко и ясно. Той започна с многословно встъпление за „благодатното примирие, настъпило между империята и царството подир онова злощастно недоразумение при Скафида“, после премина на събитията от последната година, като описа надълго и нашироко всички пакости, които Кривич бе сторил на Византия и на нейния добър съюзник Генуа…
— На твое място не бих споменавал в тази стая името на Генуа, благороднико — прекъсна го остро Светослав Тертер, като наруши осветените от обичая правила за разговор с апокриспарий. — Няма да спечелиш нищо, ако изтъкваш приятелството ви с тази държава, която вече цяло десетилетие нарушава законите на царството ми, пренебрегва и нормите на корабоплаването, а неотдавна стигна до там, че дори ме заплашваше с война.
Лъв Мелисин преглътна шумно — думите не му идваха лесно.
Когато се поокопити, той съобщи предложението, което „венценосните и богонравни императори Андроник и неговият син Михаил“ изпращаха чрез него на „своя събрат во Христе и по владелческа корона“ Тодор Светослав. Ако се съкратят витийските усуквания в словото на протоиракария, предложението се свеждаше до следното. Царят на българите да нападне по суша „това змийско гнездо“ Созопол и да унищожи до крак или да принуди пиратите да го напуснат завинаги, а междувременно така да укрепи пристанищата по цялото крайбрежие на дареното му от Бога царство, че те да не намерят там укритие. Византия обещаваше да направи същото със своето крайбрежие, „а Ге…, тоест, а някои нейни съюзници“ щяха да поемат грижата за останалите брегове на Понта.
— Благочестиво начинание — побърза да го подкрепи Йоан Век.
Той беше любопитна фигура, този Йоан Век. Върлинест и мършав като отшелник (макар че — ако се дадеше ухо на онова, което си говореха слугите в двореца — на трапезата проявявал охота за трима), с подвижни като на хищник очи и със силно прошарена брада, която подстригваше по много необичаен начин — тясна, пък дълга до под пъпа.
— Щях да се сгромолясам от стола, ако беше рекъл обратното, твое препоподобие — студено рече царят. — А ти, Димане?
Макар и също далеч не в първа младост, Диман бе пълна противоположност на патриарха. Само малко над среден ръст, той беше толкова плещест, че изглеждаше нисък. Имаше широко, простовато лице, прям поглед и изражение, на което трудно може да се даде друго определение освен суровост. Говорът му напълно отговаряше на изражението — сух, рязък, все едно всяка дума бе военна повеля.
— Напълно се противопоставям както на уважаемия апокриспарий, така и на негово преподобие — каза Диман. — Царството и самият ти, господарю, ще станете за посмешище на света, когато се разчуе, че провождаш войски да воюват срещу собствените ти подвластни градове.
Боже, какво ли биха помислили Лъв Мелисин и Йоан Век, ако знаеха, че не много отдавна Светослав почти със съвсем същите думи бе отказал намесата си на дукса Драголюб? Или не, няма нужда да викаме на помощ Бога — двамата хитри ромеи великолепно умееха да направят сметка колко е две и две, та отговорът не би ги затруднил.
— За да не прахосваме време в празнословие — отсече Светослав Тертер, — веднага ще ти съобщя, благороднико, че напълно споделям мнението на моя протостратор. Кривич също и в моите очи е като гноен цирей в снагата на България, ала никой не лекува циреите си с бранна сила. Войската на царството ми има други задачи.