— Това ли да предам в Константинопол, господарю?
— Точно това, Лъв Мелисин. Ала добави, че съм готов на всякакво друго сътрудничество, което няма да опозори мен и България.
Бързината, с която протоиракарият се улови за тези думи, издаде, че в Цариград бяха предвидили отказа и си бяха подготвили резервно предложение. Лъв Мелисин произнесе сговорчиво:
— От мое име ще кажа, господарю, че макар и да намирам становището на протостратор Диман твърде крайно, разбирам добре твоите задръжки. А с готовността си за сътрудничество ти доказваш, че си онзи владетел, който светът описва — мъдрият, царствено благородният, достойният за скиптъра и короната си. И от името на моите съгосподари аз ще си позволя да се обърна именно към този велик…
— И прочие, и прочие — кипна Диман. После се извини на господаря си: — Прости ми, царство ти, но докато благородният Лъв Мелисин завърши встъплението си, аз ще се уморя и няма да проумея същинското предложение.
— Смили се над протостратора ми, благороднико — рече царят, — и стигни по-накъсо до онова, което имаш още да предложиш.
Този път на Лъв Мелисин бяха нужни почти пет минути, за да се съвземе — той не бе приучен на разговор „по царевецки“.
— Със съвместни сили да смажем пирата, господарю. Да го смажем там, където той обичайно върлува — в морето. Тогава и опасенията ти, че може да станеш за присмех, отпадат от само себе си.
— Това вече е друго нещо — изръмжа одобрително Диман.
— Това вече е друго нещо — повтори на свой ред Светослав Тертер. — Но как си ги представяте тези „съвместни сили“, благороднико?
— Да образуваме една съвместна армада с по равен брой галери — български, ромейски и генуезки…
— Думите „Генуа“ и „генуезки“ забранявам да се произнасят повече под този покрив — повиши глас царят. — Не събуждай гнева ми, Лъв Мелисин, ако все пак желаеш да постигнем споразумение.
— Но защо, господарю? — дръзна да се опъне патриархът. — Все пак твоето царство не е във война с Генуа…
— Защото най-вероятно бойните действия срещу пирата да се състоят в български води. А в български води аз няма да допусна кораби на страна, която редовно, упорито и сякаш с желание да ме унижи нарушава законите, по които се управляват тези български води. — Светослав спря пронизващите си сиво-сини очи върху пратеника на императора. — Тук вие можете да изиграете голяма роля, протоиракарие. В последните години с Генуа станахте като гърнето и похлупака. И казано съвсем между нас, просто ви се чудя. Ами че ако генуезците превърнат Понта в „mare nostro“, това ще бъде измъкване на залъка не само от устата на България, но дори в по-голяма степен на Византия. А вие — пфу! — дори им дадохте Пера… Както и да е, това са си ваши работи, ако искате, дори възкачете дожа на Комуната на цариградския престол. Аз обаче няма да се съглася и няма да се примиря нито с унижаването на България, нито с охотата на Генуа да превърне Понта в „mare nostro“. Никога!
— И каква е ролята, която можем да играем ние, господарю?
— Да използувате влиянието си върху Генуа, за да се откаже тя от надменната си политика към моето царство. Нека да търгуваме, нека дори да другаруваме, ала като равни, не като господар и слуга. Тогава всички досегашни грапавини ще се изгладят от само себе си.
Лъв Мелисин размисли върху думите му и кимна.
— Не е невъзможно — каза. — Но това ще бъде един дълъг процес. Докато с пирата Кривич трябва да се справим час по-скоро. А най-засегнатата от неговите действия си е все пак Генуа…
— Може и да е най-засегнатата, но в случая ще стои само на пейката като зрител. За това е излишно да спорим, благороднико. За Генуа казах последната си дума и ще чакам онова, което ти нарече дълъг процес. Не бързам. — Между веждите на царя се появи строга бръчка. — Да се върнем на главното — предложи. — Как си представяхте в Цариград нашите съвместни действия?
— Например по седем галери от трите страни…
— Вие луди ли сте! — повторно го прекъсна буйно протостраторът Диман. — Кривич има всичко на всичко една галера и едно линьо, а вие ще пращате по десет галери срещу един негов кораб, че и нещо отгоре. Никой не удря с боздуган върху мухата на масата, пратенико.
— Съгласен съм с протостратора — подкрепи го царят. — Пет ромейски галери и пет български, това е най-голямото уважение, което пиратът заслужава.