— Поне ще ни кажеш ли причината? — попита първият глас.
— Ще ви кажа дори не една, а три. Първо, имам достатъчно люде, не са ми нужни повече. Второ, не искам под моя пряпорец хора, които така лесно се отказват от клетвата си. Защото вие до един сте давали клетва за вярност на цар Светослав, нали? Е, който стане клетвонарушител веднъж, много лесно и ще повтори… И трето, вие се показахте като некадърни корабници. Срам ме е, че повечето от вас аз лично съм обучавал в азбуката на корабоплаването.
За малко настана гузна тишина, после един се обади в отговор:
— Не приемаме третото обвинение, Кремен, син на Видул. Ние сторихме всичко, което се изискваше от нас. Какво сме виновни, че военачалникът ни разбира от море толкова, колкото рибарят — от оран и сеитба?
— Не ме убеждавайте, решението ми е непреклонно — каза Кривич. — Благодарете се даже за това, че ще ви оставя на сушата, без дори някои измежду вас да си намокрят ботушите. В края на краищата вие воювахте срещу мене и ако бранното щастие беше на ваша страна, може би рибите вече щяха да се гощават с тялото ми.
— Какво искаш да кажеш с това, че някои няма да си намокрят и ботушите? — попита друг от спасените. — Обвиняваш нас, които скочихме да се спасяваме с плуване ли?
— Не! — сухо отговори Кривич. — Всъщност някои е само един, който тепърва ще опита дали е студена водата. Тук ли е Трошан, син на Властимир?
Трошан, който досега се бе спотайвал, полуклекнал, между другите корабници, се принуди да се изправи и да прекрачи напред.
— Ние имаме стара сметка за уреждане, Трошане. С участието ти в днешната битка сметките станаха дори две. Не бих изпитал угризение на съвестта, ако даже ей сега те обеся на мачтата. Ала няма да го направя. Само ще… Впрочем като видях що за корабник си, трябва да те попитам: ти изобщо знаеш ли да плуваш?
Едно гневно изръмжаване беше отговорът. Кривич и останалите го изтълкуваха като смес от „Как може да не знам“ и „Бъди проклет!“
— Много добре — студено произнесе Кривич. — Излез горе. — А на хората си нареди: — Изнесете една дъска през борда.
Изнесоха една дъска и двама здравеняци стъпиха на задния и край. Трошан, който междувременно бе излязъл на палубата, огледа това странно съоръжение и попита с едва прикрита боязън:
— Какво смяташ да правиш с мене, Кремен, син на Видул?
— На тебе в битката не ти провървя, Трошане, син на Властимир. Но затова пък при спасението ще ти върви по вода. От тук до брега не е далече, драги ми кефалио. Но ако слушаш мене, все пак по-добре е ботушите ти да останат сухи — ще ти тежат, когато се напълнят с вода. Не щеш? Твоя работа. Е, стъпвай на дъската!
Няколко от корабниците на „Кротушка“ с весели подмятания избутаха Трошан върху дъската. Той бавно, сякаш опипвайки я, стигна до издадения й през борда край. Наложи се да се самоовладее, извърна се да каже нещо — от вида му личеше, че щеше да бъде я ругателство, я заплаха, — ала в този момент двамината едри мъже скочиха едновременно от задния край на дъската и с неясен вик Трошан цамбурна в морето. Увериха се, че наистина знае да плува, и Кривич даде знак на Сръдан Белязания, комитът на галерата, да поемат към Виза. Със смях и хлевоустия галоерите се уловиха за веслата и катаргата без бързане се отправи към север, където на дрейф ги чакаше „Добродушко“. Зад тях долетяха неясни хули. Не ги разбраха, но видяха как Трошан ги съпровождаше и с гневно размахан пестник…
XIV. Като не върви по вода, не върви и по суша
Трошан се прокле в същия миг, в който цар Светослав Тертер се появи в стаята. Защото за тази нарочна покана в Царевец кефалията на Варна се бе пременил в празничното си рухо, като че щеше да вземе участие в синклита наред с великите боляри, докато царят беше в най-обикновена риза от ленено платно и дори не си бе сторил труда да притегне вървите на пазвата, та в процепа напираха коравите му гърди на воин. Това, Трошановото, беше да си отишъл облечен като за сватба, пък то да се окаже, че си бил поканен на лов за лисици.
Царят беше делничен не само в облеклото. Чувало се бе за него, че мразел церемониалностите, ала сега било писано Трошан да го изпита на гърба си. Светослав Тертер изобщо не го остави да произнесе предвидените за такива случаи помпозни приветствия и благопожелания, а направо му посочи един стол и каза просто:
— Сядай! — След това седна на свой ред от другата страна на отрупаната с книжа и карти маса и продължи по същия сух и кратък начин: — Разказвай!
Имаше толкова много неща, за които можеше да се отнася това „Разказвай!“, че Трошан се престраши да попита: