— Хайде де — присмя се бащата. — Награди за това, че може да ни вкара във война срещу първата морска сила в света… Знам, че харесваш този надут хвалипръцко, Благовесто, но чак да е заслужил за награди…
— Ти може би предпочиташ Кремен да търпи наглостта на Генуа? Край нашите брегове нейните капитани се държат така, сякаш са в залива пред града си. Осеяха морето със свои колонии и вече, както се говори, захванали да го наричат „mare nostro“, „нашето море“. Пфу, „тяхно“ море, дето са на хиляди поприща от Понта!… Пък и още забраниха на Хазария да търгува с царството. Задушават ни, та като останем без глътка въздух, да молим на колене за милостта им. Това ли искаш, Кремен да се прави, че не вижда, татко?
Той се почеса замислено по бузата. Дъщеря му говореше всъщност всеизвестни истини, на които Трошан трудно би могъл да противопостави смислени възражения. И затова продължи насилено да се шегува:
— Ако той можеше да предполага какъв защитник има в твое лице… — После добави сериозно: — Царят знае повече от тебе и от мене, Благовесто. И не го прави от ненавист към своя военачалник. На̀, писано е „ако отново дръзне“. Което пък ще рече, че ако му дойде най-сетне умът в главата и престане със своеволията си…
— Но ти си сигурен, че Кремен няма да престане да наказва пришълците в нашето море, нали?
— Уви, доколкото го познавам… — сви рамене Трошан, като се опитваше да придаде на думите си оттенък на загриженост.
Дъщерята се извърна към него и потърси погледа му.
— Защо толкова го мразиш, татко?
Този въпрос го свари неподготвен. И кефалията на Варна каза единственото, което му дойде на езика:
— Да го мразя? — Той притисна разперена длан до гърдите си. — Аз?
А всъщност го мразеше. Мразеше го с цялото си сърце. И много точно знаеше причината.
По-скоро причините, защото те бяха две: ненавист към произхода на Кремен и завист за бързото му израстване във войската.
Трошан, син на Властимир, беше потомствен благородник и потомствен богаташ. Обичаше да твърди (иди доказвай противното, ако можеш!), че един от прадедите му е бил в най-близкото обкръжение още на свети княз Борис, но че по-близките му предшественици са били боляри по времето на Асен Белгун и Петър — за това, виж, имаше не едно сигурно свидетелство. А за потомственото му имение в Стохълмието28 се говореха легенди; най-разпространената от тях беше, че два дни и две нощи не биха стигнали на добър ездач да го обходи на кон. Кремен беше пълна противоположност на кефалията. Знаеше се, че баща му Видул е бил от простолюдието — или отрок29, или най-много парик30. Когато смутните времена извадиха на повърхността свинаря Ивайло, Видул бил от първите, които го последвали. Сражавал се под пряпореца му, чак докато го видял да заема престола на Асеневците, пък сетне Ивайло му поверил малката, но извънредно важна по местоположение морска крепост Виза31. Видул там се венчал за жена, негова лика-прилика по потекло, там родил и единствената си рожба. А когато прочутият пълководец Михаил Глава Тарханиот поел от Цариград срещу свинаря, цяла седмица го задържал със своята шепа хора под стените на Виза и накрая заедно с тях намерил и смъртта си. А синът му Кремен се превърнал в онова, което преди това бил баща му — едно кръгло нищо. Майката изхранвала себе си и него като ратайкиня и перачка, той, като поотраснал, си издълбал ладийка-еднодръвка и с риболов захванал да внася по нещичко вкъщи. Не се замогнали нито с пари, нито с имот; единствената печалба на Кремен била, че отрано изучил всичките хитрини и свирепства на морето (това го признаваше дори и кефалията). „Е, хайде да сложим всичко на везната — говореше сам на себе си Трошан в такива случаи. — Аз с потекло на властници, което се мери с цели столетия, и с имот колкото малко царство, съм всичко на всичко някакъв си там кефалия, докато този никаквик, излязъл от тинята и с една риза на гърба си, държи под своя власт всичките корабни войски32 на царството. Кой може да ме убеди, че има тук някаква справедливост?“
И беше прав в своите очи, защото, съзнателно или несъзнателно, твърде ловко затваряше едното. А то, затвореното, щеше да види много неща…
По стълбицата на високопоставените служители Трошан започна да се катери още по времето на цар Константин Тих. И ако всичко бе преминало безбурно, сигурно отдавна, отдавна щеше да е с неоспоримо място в синклита33. Но Трошан, син на Властимир, не стана велик болярин не поради житейска несполука, а по собствено желание. Пък бе проявил такова собствено желание, защото Бог му бе дал дарбата да усеща и най-слабия порив на вятъра и способността да разчита какво предвещава той. Цар Константин и ромейката Мария още безбурно си господаруваха в Царевец, когато Трошан долови онзи вятър, който по-късно доведе Ивайло с неговите непрекъснати битки, безличното царуване на Георги Тертер и пагубното след това на Смилец, и доброволно се оттегли в Стохълмието. Не за ден или два — за цял четвърт век. Плащаше си (почти) честно данъците, но иначе не се интересуваше кой е на престола в Търновград, не си развали настроението дори когато той бе зает от татарина Чака, а иначе си живееше щастливо и прещастливо, трупаше има̀не, родиха му се малкият Властимир и доста по-късно Благовеста… Едва когато преди няколко години на царския трон застана Светослав, Трошан отново усети повея на новото. Времето на бъркотиите бе отминало, отново човек с твърда десница бе поел кормилото на царството — трябваше благоразумният болярин да се върне там, от където доброволно се бе оттеглил преди двадесет и пет лета. Върна се и направи всичко, което му подсказваха опитът и благоразумието. И успя, но само наполовина. Цар Тодор Светослав не го отхвърли, но и не му даде нищо повече от поста кефалия на Варна — много за мнозина и нищо за човек като Трошан.
33
Синклит (или булевторион) — болярски съвет, в който са участвували само великите боляри и патриархът. Болярите бивали велики (столични) и малки (провинциални).