— За корабниците, стражите и галоерите оставих храна и вода като за три дни. Ще ти бъдат предостатъчни до Ликостомо35, пък ако поемеш направо — може и до Кафа36.
— Губиш си времето, като се правиш на благороден — смръщено отговори италиецът. — Няма да се откажа от отмъщението, което ти обещах.
Кремен прихна в незлоблив смях.
— Както искаш, Ястребчо. Да отидем до службата ми, за да подпишем описа, пък сетне, щом бързаш — прав ти път.
— Не ми е нужен никакъв опис. Генуезката комуна е свикнала да вярва в думата на Джанлука Спарвиеро.
— Но е нужен на мене! — остро каза Кремен. — Товарът на „Санта Кроче“ е вражда37, а не плячка. Вражда за това, че не си плати честно да̀ждието по закон и по обичай. Описът ще ми потрябва, когато ще отчитам враждата според законите на царството. И ти препоръчвам да дойдеш доброволно, Ястребчо. Иначе, кълна се в паметта на майка си, ще се принудя да те завлека със сила.
— Нека бъде твоето. Но и този позор ще се впише по сметката ти за моята мъст.
Те тръгнаха към града. Кремен тайничко се стараеше да върви така близо и така естествено до пленника си, че с поведението си да пресече отнапред възможните заядливи подмятания към генуезеца. И усилията му дадоха плод — тълпата се разкъсваше пред тях, за да им стори път, но имаше само един вик: на побѐден възторг, никой не посмя да запрати обида или злорада закачка към Спарвиеро. И те вървяха така рамо до рамо сред невъобразимата гълчава, а пътят им се чертаеше от цветя и зелени клонки.
Наближаваха вратата на крепостта, когато крясъците, благословиите и шумните поздрави рязко прекъснаха. Кремен потърси с поглед причината. И скоро я съзря: насреща му, облечен в тържественото си мораво рухо до глезените, обшито с ивици сърма и скъпи кожички, приближаваше кефалията Трошан с лице, грейнало като месечина, а зад гърба му в бранен ред и с всичките му там ризници, щитове и копия, сякаш се готвеха след минута да влязат в кървава битка, крачеха петдесетина воини от крепостната стража. Нямаше съмнение — тази с нищо неоправдана процесия идваше за него, Кремен. И като си даде сметка за това, той спря, спря до него и Джанлука Спарвиеро.
Трошан застана на три крачки пред тях. Беше среден на ръст човек, малко по-охранен, отколкото му се полагаше, с правилни черти на едрото лице. И двете му ръце бяха заети — в едната пергаментов38 свитък, в другата гъвкав бич от преплетени волски кожи. Иззад рамената му стражите образуваха нещо като полукръг; копията на всички бяха насочени към Кремен.
— Какво означава това, кефалио? — попита Кремен. — Вижда ми се странно посрещане за военачалника на царските корабни войски, който се завръща след поредна победа.
Цялата фигура на Трошан излъчи безмерно тържество, когато отговори така високо, че да го чуе и тълпата:
— Ти не си вече никакъв военачалник на корабните войски, Кремене, син на Видул.
— На тебе ли да вярвам, или на тези знаци, дадени ми лично от нашия господар? — Кремен показа знаците на длъжността си, закачени на кафтана39 от двете страни на гърдите под раменете; имаха форма на малки продълговати щитове с украсата на бранното знаме — тъмночервени с по три златни лъва.
— Дал ти ги е нашият господар, а ти ги отнема чрез мене. По заповед на царство му Тодор Светослав аз те лишавам от званието военачалник на корабните войски, отлъчвам те изобщо от българската войска и ти отнемам всичките права. От този миг аз те поставям извън закона, Кремен, син на Видул.
Кефалията прекрачи напред и посегна към военачалническите знаци на Кремен. Тежката ръка на младия човек легна върху дръжката на меча.
— Само посмей, кефалио. — Виждаше се как под късата брада лицето му е изпънато до крайност. — Твоята дума няма никаква стойност за мене.
— А думата на царя? И нея ли няма да уважиш, самозабравил се човече? — Трошан разгъна свитъка пред очите на Кремен. — Чети!
Кремен хлъзна поглед по редовете, после се взря по-настойчиво в печата под тях.