— Остава да предложиш да вдигнем в Цариград паметник на Кривич — отново се нацупи Никифор Дермокаит. Изобщо днес настроените му съвсем не можеше да се нарече слънчево.
— Паметник навярно няма да му вдигнем — спокойно пое удара логотетът, — но това не означава да сме слепи или несправедливи за действителността. Кривич може да е насъбрал баснословни богатства на острова си, но трябва да му признаем, че свърши и за нас полезна работа, като дръпна юздите на генуезците.
Патриархът досдъвка един запържен до златисто пъдпъдък, изплакна уста с глътка вино и отново се намеси в разговора:
— Пак ще река, че вие недооценявате Светослав Тертер. Защо например не се опитате да отгатнете как тъй избра именно Созопол за място на венчавката? Да бъдело тихо и скромно, нали такива бяха думите му? Мигар ако се венчае за Теодора в Преображенския, Петропавловския или друг от безбройните манастири около Царевград Търнов, няма да има тишина и скромност? Хайде де!…
Логотетът и протоиракарият се спогледаха. И двамата бяха еднакво поразени — този тънък ход на царя те не бяха разгадали досега.
Думата на Йоан Век беше за недоизясненото положение на южното българско крайбрежие. При успешната си война преди три години — в лято от Христа 1304-то — Светослав Тертер отвоюва този български край чак до Кастрич, който четвърт век преди това великият пълководец Михаил Глава Тарханиот в смутните за България времена бе присъединил с меч към империята. Военните действия престанаха, българите настаниха свои управители във всички градове и селища по крайбрежието, ала Византия не бе признала новата граница и загубата на този край — важен и стратегически, и търговски, и всякак. Особено тежко понасяше отнемането на такива ключови пристанища като Созопол, Урдовиза и Ахтопол: ами че нали те бяха вратите към богатствата на равната Загора и на Сидера планина224…
— Светиня му е прав — каза Лъв Мелисин. Гласът му изведнъж бе станал хриплив, сякаш пресипнал. — Извърши ли се царствената венчавка в българския Созопол, това е равнозначно на узаконяване на българската власт над целия този край.
Йоан Век поглади тясната си и дълга брада — похвалата го бе поласкала. Той побърза да дозатвърди впечатлението, което бе създал:
— А хитрецът му с хитрец говореше, че, виждаш ли, нищо-нищичко не искал като зестра на Теодора. Само някакви си там дребни подробности. „Дребни“! Да си присвои земите и морето до Кастрич, а да го нарича „дребни подробности“…
Настана дълго мълчание, изпълнено с мрачни мисли и тревога. Дори патриархът бе престанал да посяга към благините на масичката.
— Мисля — наруши най-сетне тишината Адриан Кастамонит, — че можем да надхитрим хитреца. Все още имаме достатъчно време. Лошото е това, че трябва да се пазим не само от острия поглед на Светослав, но и от нашия господар Андроник, щом се е примирил с женитбата на Теодора и с последиците от нея.
— Изясни се, логотете — предложи Йоан Век.
— Макар да се е учил от нас, Светослав Тертер положително не знае всичките ни оръжия. — Адриан Кастамонит произнасяше думите бавно, провлечено, унесено, сякаш не говореше, а мислеше на глас. — Едното от тях е умението да измъкнеш някому килимчето изпод краката и той да се друсне на задника си.
— Не мога да се похваля, че те разбрах — каза Лъв Мелисин.
— Созопол, а заедно с него и крайбрежието до Кастрич — продължи по същия начин логотетът, — ще принадлежи на онази държава, чийто пряпорец ще се вее над града в деня, когато двете владелчески фамилии влязат в него за извършване на венчавката. Сега, днес, в този момент там се вее червеният пряпорец с трите златни лъва. Но може да се направи така, че Светослав Тертер да бъде посрещнат от друг червен, но с жълт кръст върху него.
— Ако имаш наум, логотете, да предприема нещо аз с корабите на империята — по своему мрачно и свъсено се обади Никифор Дермокаит, — трябва да те предупредя, че може да настъпят последствия, които не се наемам да предскажа.
— Кой ти говори за намеса на корабните войски, приятелю? О, не, далеч от тази мисъл! Вървят ли ръка за ръка една династическа сватба и военен сблъсък? Но в същото време е съвсем друго, ако самото население на града е избрало да бъде част от едната държава, а не от другата, нали?
Лъв Мелисин щракна шумно с пръсти.
— Дявол да го вземе — каза, — започвам да се досещам. Когато говориш за населението, което в последния момент може да вдигне над Созопол червения стяг с жълтия кръст, ти вероятно го въплътяваш в едно-единствено име: Ставрос Априн. Улучих ли, логотете?