— Когато една лястовица започне много да мърси, човек не я убива, а разрушава гнездото й под стрехата — тогава тя се пръждосва някъде другаде. Така ще постъпя и аз с прословутия Кривич.
Той й разказа плана си. И колкото повече разказваше, толкова въодушевлението му проличаваше по-ясно. И обратното — девойката помръкваше видимо, естествената розовина на бузите й отстъпваше място на цвят, който много напомняше прегоряла от слънцето угар.
— Разбираш ли? — завърши бащата. — Справя ли се с тартора на тези сатани, останалите ще бъдат задача-играчка за мене. А наскоро тук ще има незапомнени тържества, Благовесто. Ще дойде и най-отбраният свят от Царевец и Цариград. Кой знае, може сред другите да е и онзи, когото съдбата е предопределила за твой мъж и мой зет.
Той разпери ръце и понечи да я прегърне, но нейният поглед го спря. Нищо чудно — такъв поглед не само би спрял, но и би върнал лавина нагоре по склона на планината.
— Не забравяш ли една малка подробност? — студено го запита Благовеста. — Че този твой „тартор“ спаси честта, а може би и живота ми? Няма ли това поне ей толкова значение за тебе?
Трошан не намери какво да отговори. И за да не остане напълно с плещите на земята, промърмори нещо като „Един ден ти най-много ще ми благодариш…“, пък излезе и затръшна вратата.
Някъде около полунощ дуксът с половината от стражата безшумно слезе на пясъчния бряг извън крепостната стена. Всичко беше станало според заговора: там го чакаха две панфили и петдесетина въоръжени мъже — видът им издаваше, че не би ги спрял нито човек, нито природна сила. Трошан усети как радостно се разтупа сърцето му от тази гледка, но се въздържа да изрази похвалата си: в края на краищата нали именно за това им плащаше!…
Той се качи на една от панфилите. Пиратите и петимата стражи последваха примера му и потеглиха. Плаването до Свети Иван премина лесно. Морето беше почти спокойно, а на небето като окачена висеше нащърбена луна — светлината й бе достатъчна за кръмчиите, а в същото време и оскъдна, за да ги прикрива от възможните наблюдатели на острова. Така пътуването протече без премеждия и — все според предварителното наговаряне — панфилите се вързаха на мостчетата при Свети Мина и Дендри.
Трошан се огледа и ослуша. Не долови никакъв знак на живот. Сърцето му отново възликува — той знаеше, че да постигнеш изненада в битката, това е почти спечелена победа… Извади свирката си (тя беше с особен звук, все едно че се обаждаше сова) и даде определения знак. Видя как хората от другата панфила се втурнаха като глутница вълци към постройките, които се мержелееха към отсрещната страна на острова. Тогава изтегли меча си и каза на своите:
— След мен!…
… И тук свърши всичко онова, което Трошан, син на Властимир, бе предвидил. Според неговите кроежи сега трябваше да последва люта битка с изненаданите корабници в проклетото жълто и кафяво, може би не много на брой, но готови да бранят острова до последна капка кръв. Приготвил се бе за звън на оръжия и стенания на ранени и умиращи, да се разплиска кръв… Обаче нищо от това не се случи. Нападателите завариха постройките, прилични на манастир, с приветливо отворени врати и… и нищо повече. Пиратите надничаха навсякъде, ала не срещнаха не човек, а каква да е жива душа. „Свети Боже — стъписа се за момент Трошан, — що може да означава това? Възможно ли е Кривич, тръгвайки на поход, да е взел цялата си шайка, дори един обикновен пазач да не остави тук, поне колкото да затвори вратите и прозорците, ако излезе вятър? — А после се самоуспокои: — Какво пък, толкова по-добре. Ето, нали с кръв или без кръв постигнах своето — завладях свърталището на злодея!“ Още си говореше така сам на себе си, когато един глас накара всички да се извърнат:
— Панфилите!… Гледайте панфилите!… Отплавали са…
Беше вярно. В оскъдната светлина на приличната на презполовена пита луна се виждаше как двете катарги с ритмични загребвания на веслата се отдалечаваха на юг, вече поне едно поприще ги делеше от брега. Какво се бе случило? — Пиратите-оими притежаваха достатъчно опит, за да разтълкуват събитията. Кривич ги бе надхитрил — вместо те него да изненадат, той бе изненадал тях. Оставил бе двадесетина души в само на тях познато скривалище на острова и когато нападателите се бяха нахвърлили към постройките, те, засадниците, бяха завладели панфилите им и сега без никаква припряност теглеха веслата по посока на течението225. Дори за подигравка от едната ладия се носеше присмехулна песен…
— Няма никаква друга ладия — изрече същият глас. — Дори някаква издънена еднодръвка не са ни оставили, Бог да ги убие…
225
По българското черноморско крайбрежие има едно постоянно течение от север към юг — това е тъй нареченото „Дяволско течение“.