Сражението, което последва, и този път не оправда името си. Хората на Кривич покосиха първата — или най-задната, както беше досега — редица на пиратите (между другите падна ранен и Ставрос Априн), останалите не се опитаха да се организират за същинска битка, а отвориха странични врати и прозорци и побягнаха презглава към пристанището. Към тях, препъвайки се един в друг, се присъединиха и онези, които допреди малко бяха под заповедите на Фотий и Григорас.
— Не убивайте Ставрос! — заповяда Кривич. — Не го убивайте, а като повикате знахар229 за другите ранени, нека се погрижи и за него. Ще го изкъпя и лустросам и така ще го поднеса в дар на логотета Адриан Кастамонит…
В този момент се отвори една малка вратичка, на която досега никой не бе обръщал внимание, и от нея се показа Благовеста. Тя се огледа с уплашени очи, като търсеше човека, чийто глас бе познала. И като го видя, от очите й рукнаха потоци от сълзи и мигом се хвърли в прегръдките му:
— Кремен!… — проплака. — О, Кремен!… — Това бяха единствените думи, които можа да изрече след преживените страхове. Но тогава дочу смеха му, направи опит да се отдръпне, но не успя — силните му ръце я задържаха до гърдите му. И запита: — Защо се смееш?
Вместо отговор той извърна по такъв начин прозореца, през който бяха офейкали пиратите, че тя да се огледа в стъклото му. Отражението беше такова, че Благовеста смеси сълзите си и с една крива усмивка — девойката от стъклото беше цялата в паяжини, с един пръст прахоляк върху събраните като диадема тъмнокестеняви коси и с черни петна по бузите и по рубата. Нищо чудно — когато започна битката, Благовеста бе намерила укритие в килерчето, където държаха дървени въглища за жарниците и в което никой не бе влизал от месец март досега…
И въпреки трагичността на минутата, жената в Благовеста отново се пробуди. Тя изхлипа не на шега:
— Господи!… Как можах да се покажа в такъв вид пред тебе…
Мъжът я притегли отново към себе си и каза простичко:
— Никога не съм те обичал повече, отколкото в тази украса.
— А аз пък никога не съм преставала да те нося до мене.
Той се смая от тези думи. Отдалечи я малко от себе си и потърси погледа й:
— Да ме носиш до себе си? Не разбирам, Благовесто…
Вместо отговор тя бръкна в пазвата си и извади една батистена кърпичка с червено-кафяви петна по нея.
— Да помниш това? Ти сам каза, че то е частица от тебе.
Кривич замислено сви очи. После, спомнил си, се засмя:
— Ах, това е…
— Да, петната са от твоята кръв. И аз винаги съм носила тази частица от тебе до сърцето си, дори когато ти изпонадумах онези невъздържани думи. Винаги!…
Той отново я притисна до себе си и потърси устните й. И понечи, ала не успя да я целуне. Защото точно тогава Негослав прекрачи през убитите пирати и приближи до него. Благодарността му бе непринудена и немногословна, както подобаваше на човек като него:
— Не зная кой добър Бог те изпрати така навреме, Кривич — рече, — ала благодаря ти. Знай само, че ти спаси нещо много повече от нас, петдесетината българи, които вече чакахме сигурната си гибел.
Кривич му отговори също с мъжка и воинска закачка:
— Не продължавай, Негославе, иначе ще се разплача…
Позасмяха се, после кастрофилаксът поде отново:
— Не разбирам за какъв дявол се намеси против събратята си по занаят, ала хайде да не оставяме нещата до средата, приятелю. Аз нямам бранна сила, а тъкмо сега е моментът да отървем Созопол от тази пиратска паплач. Заповядай на хората си да ме последват и ние завчас ще свършим това.
— Защо? — вдигна вежди Кривич. — Работата наистина ще свършим, ала бранниците си ще водя аз.
— Недей! — На прорязаното от потни вадички лице на Негослав се хлъзна дяволита усмивка. Той показа с очи към Благовеста и каза многозначително: — Ти сега имаш буквално в ръцете си къде-къде по-важна работа, Кривич.
Всички, включително и Благовеста, прихнаха в смях; беше трескав смях на хора, които току-що са се избавили от страшна беда.
— Нека бъде твоето — съгласи се Кривич. — Само ти препоръчвам да си вземеш за помощник онзи, когото тук, в Созопол, познават като Радѝн Хубавеца. Преди да препаше алената пиратска кърпа на главата си, той е бил най-храбрият и най-даровит дружинник в Ловешкия полк. Ще ти бъде от безмерна полза…
Много по-късно Кривич научи, че всичко нататък бе станало точно така, както го бе предвидил кастрофилаксът. Част от пиратите били застигнати още по улиците на града и там намерили смъртта си. Други загинали на пристанището, когато в безумно бягство се мъчели да се докопат до ладиите или корабите си. Някои все пак успели да се доберат до тях и, сечейки въжетата на котвите, отплавали в неизвестна посока. И никога повече не се чу дума за тях — нещо твърде красноречиво само по себе си…