Споменах вече, че съм страхливец. Пък и духът ми е слаб. Рядко тези два недостатъка са съчетани до такава степен у един човек. Познавам немалко хора, които изпитват страх от физическа болка, но в същото време се отличават с независимост и сила на духа. У мен, за съжаление, годините на спокойствие и уединение са изградили болезнен страх пред това да направя нещо решително или да привлека вниманието върху себе си, и този ми страх е по-силен дори от инстинкта за самосъхранение. Всеки нормален човек при същите тези обстоятелства ще отиде веднага при капитана, ще сподели опасенията си и ще остави нещата в негови ръце. Тази идея обаче съвсем не беше по вкуса ми. Мисълта, че ще стана център на всеобщото внимание, че ще бъда подложен на кръстосан разпит от непознат човек и че в ролята на доносник ще ме изправят на очна ставка с двама отчаяни заговорници, ми беше противна. Ами ако по някакъв начин се докаже, че съм сгрешил? Как ще се чувствувам, ако изведнъж се окаже, че подозренията ми са неоснователни? Не, трябва да изчакам; ще наблюдавам двамата главорези и ще ги следвам неотлъчно. Само дано не съм сгрешил.
Изведнъж ми дойде на ум, че в същата тази минута заговорниците вероятно предприемат нещо ново. Нервната възбуда изглежда пропъди поредния пристъп на морската болест, защото успях да се изправя и благополучно да се измъкна от лодката. Олюлявайки се, тръгнах по палубата с намерение да сляза в салона и да видя с какво се занимават сутрешните ми познайници.
Тъкмо сложих ръка върху перилото на стълбата, когато за моя най-голяма изненада някой дружески ме потупа по гърба така, че едва не ме принуди да сляза надолу по-бързо, отколкото бе достойно.
— Хамънд, нима това си ти? — попита глас, който ми се стори познат.
— Боже господи! — възкликнах аз и се обърнах. — Не може да бъде! Та това е Дик Мартън. Е, как си, старче?
При моите затруднения това беше неочакван късмет. Дик беше човекът, който ми трябваше: добродушен и умен по природа, решителен в действията си. Лесно можех да му разкажа за подозренията си и да се осланям на здравия му разум как най-добре да действувам по-нататък. Още на времето, когато бях втори клас в колежа в Хербу, Дик бе мой съветник и закрилник. От пръв поглед той разбра, че с мен се е случило нещо лошо.
— Какво става с теб, Хамънд? — добродушно попита той. — Блед си като платно. Морска болест, а?
— Не само това — отвърнах. — Хайде да се поразходим, Дик. Искам да поговоря с теб. Дай ми ръката си.
Опирайки се на здравата ръка на Дик, аз закрачих несигурно до него и трябваше да минат няколко минути, преди да събера смелост да заговоря.
— Искаш ли пура? — наруши тишината той.
— Не, благодаря — казах аз. — Дик, до довечера ние всички няма да сме вече между живите.
— Това не ти пречи да си вземеш пура сега — рече Дик спокойно и докато говореше, гледаше ме сурово изпод рунтавите си вежди. Сигурно си мислеше, че не съм с всичкия си.
— Не — продължих аз, — работата не е до смях и те уверявам, че говоря съвсем сериозно. Разкрих чудовищен заговор, Дик, чиято цел е да унищожи кораба и всички пътници. — След това се заех системно да изложа пред него събраните от мен доказателства.
— Е, Дик — казах накрая. — Какво мислиш за всичко това? И най-вече според теб какво съм длъжен да направя?