За моя изненада той се разсмя от сърце.
— Ако не ти, а някой друг — рече той — ми бе разкрил всичко това, щях да се изплаша. Ти, Хамънд, винаги си имал способността да откриваш празни неща. И тази ти стара склонност отново се проявява. Спомняш ли си как в училище се закле, че си видял призрак във вестибюла, а сетне се оказа, че е било собственото ти отражение в огледалото? Човече божи — продължи той, — кому е притрябвало да унищожи парахода? На борда няма крупни политически фигури. Напротив, повечето от пътниците са американци. А в нашия трезв деветнадесети век дори и най-закоравелите убийци избягват да включват себе си в числото на жертвите. Както изглежда, ти не си разбрал добре и си взел за адска машина фотографически апарат или някоя друга подобна безобидна вещ.
— Нищо подобно, сър — отговорих засегнато аз. — Боя се, на свой гръб ще разбереш, че нищо не съм преувеличил и не съм схванал ни дума погрешно. Що се отнася до сандъчето, до този момент не съм виждал подобно нещо. То съдържаше някакъв чувствителен механизъм. Убедих се в това от начина, по който мъжът го носеше и говореше за него.
— Ако смяташ това за неопровержимо доказателство — каза Дик, — ти ще изкараш тогава, че всеки пакет с нетрайни стоки е адска машина.
— Този човек се нарича Фленигън — продължих да упорствувам аз.
— Не смятам, че това има значение за съда — рече Дик. — Аз изпуших пурата си. Какво би казал, ако слезем долу да изпием заедно бутилка червено вино. Можеш да ми покажеш тези двама Орсини7, ако са още в салона.
— Добре — съгласих се аз. — Решил съм целия ден да не ги изпускам из очи. Но ти не ги гледай много настойчиво, защото не искам да разберат, че са наблюдавани.
— Бъди спокоен — рече Дик. — Ще се държа като невинно агънце.
След този разговор ние слязохме долу и отидохме в салона. Около голямата централна маса бяха насядали много пътници — едни се бореха с непослушни чанти и одеяла, други похапваха, трети четяха или се забавляваха по някакъв начин. Обектите на нашето наблюдение не бяха там. Минахме през салона и прегледахме всички помещения, но от тях нямаше и следа.
— Боже мой — мислех си аз, — сигурно в същата тази минута те са отдолу, под краката ни, в трюма или машинното отделение и подготвят за действие дяволското си изобретение. По-добре да чуем и най-лошото, но да не сме в неведение.
— Келнер, има ли тук наоколо други господа? — попита Дик.
— Да, сър — отговори сервитьорът, — има двама души в пушалния салон.
Пушалният салон представляваше малка, но луксозно обзаведена уютна стая, свързана с бюфета. Бутнахме вратата и влязохме. От гърдите ми се отрони въздишка на облекчение. Първото нещо, на което попадна погледът ми, бе мъртвешкото лице на Фленигън, с неговата упорита уста и немигащи очи. Срещу него седеше спътникът му. Те пиеха, а на масата лежеше колода карти. Заварихме ги унесени в игра. Побутнах Дик, за да му покажа, че сме открили набелязаните жертви, и седнахме близо до тях с възможно най-нехаен вид. Двамата заговорници, изглежда, малко се интересуваха от нашето присъствие. Наблюдавах ги най-внимателно. Те играеха „Наполеон“. И двамата изтънко познаваха играта и не можех да не се възхитя на тези мъже, които въпреки дълбоката тайна, скрита в душите им, успяваха така всецяло да се отдадат на събирането на дълъг цвят или импас на дамата. Парите непрекъснато сменяха притежателя си, но през цялото време късметът явно бягаше от по-високия играч. Накрая той изруга, хвърли картите си на масата и отказа да играе повече.
— Проклет да съм, ако продължа! — възкликна той. — За пет игри не са ми идвали повече от две карти от един цвят.
— Не се тревожи — успокои го приятелят му, като прибра печалбата. — Какво значение ще има дали ще спечелиш или загубиш няколко долара след това, което ще се случи тази нощ?
Бях поразен от наглостта на този негодяй, но се постарах по възможност най-безстрастно да продължавам да гледам тавана и да си пия виното. Почувствувах, че Фленигън ме гледа с вълчите си очи, за да види дали съм усетил намека. Той прошепна нещо на събеседника си, което не успях да доловя. Предполагам, че беше предупреждение, защото другият отговори доста троснато:
— Глупости! Защо да не мога да кажа това, което мисля? Тъкмо излишната предпазливост ще ни провали.
— Ти като че ли не се интересуваш от успеха — сряза го Фленигън.
— Нищо подобно! — отсече на висок глас другият. — Ти знаеш не по-зле от мен, че когато играя на карти, обичам да печеля. Но не позволявам никому да ме съди или да ми се меси. Аз не по-малко от теб съм заинтересуван от успеха на нашето дело.