Той доста се разгорещи и дръпна ядно няколко пъти от пурата си. В това време другият злодей гледаше внимателно ту Дик Мъртън, ту мен. Съзнавах, че се намирам в присъствието на отчаян човек, за когото дори само потръпването на устните ми ще бъде сигнал да ми види сметката, но проявих самообладание, каквото не бих могъл да очаквам от себе си при подобни обстоятелства. Що се отнася до Дик, той седеше невъзмутим и безстрастен като египетски сфинкс.
Няколко минути в пушалния салон цареше тишина, нарушавана единствено от лекото шумолене на картите, който Мюлер разбъркваше, преди да постави в джоба си. Той беше все така възбуден и раздразнен. Като хвърли остатъка от пурата в пепелника, той погледна решително събеседника си и се обърна към мен.
— Бихте ли ми казали, сър — рече той, — кога на брега ще получат първата вест за нашия кораб?
Те ме гледаха и двамата, но макар лицето ми да бе пребледняло, гласът ми остана уверен, когато отговорих:
— Предполагам, сър, че първото известие за нашия кораб ще се получи, когато влезем в пристанището на Куинстаун.
— Ха-ха-ха — изсмя се навъсеното човече. — Знаех си, че това ще отговорите. Не ме ритай под масата, Фленигън, няма да го понеса. Вие грешите, сър — продължи той, като се обърна към мен — ужасно грешите.
— Вероятно за нас ще съобщи пръв някой кораб, който ще срещнем по пътя — предположи Дик.
— Не, и това не.
— Времето е хубаво — рекох аз. — Защо да не ни забележат при пристигането ни?
— Не казах, че няма да ни видят при пристигането ни. Може и да не ни видят, но във всеки случай не там ще получат първото известие за нас.
— Ами къде? — попита Дик.
— Това няма да ви кажа. Но преди да се стъмни, ще узнаят нашите координати, и то по един бърз и загадъчен начин. Ха-ха-ха — изсмя се той отново.
— Да се качим на палубата — изръмжа другарят му. — Ти порядъчно пийна от това проклето бренди и то развърза езика ти. Хайде! — И като го хвана за ръка, той едва ли не насила го изведе от пушалния салон и ние ги чухме как, препъвайки се, се изкачиха на палубата.
— Е, какво ще кажеш сега, Дик? — попитах аз задъхано.
Дик продължаваше да стои все така невъзмутим.
— Да кажа! — възкликна той. — Мисля си същото, което мисли и приятелят му — приказки на полупиян човек. Това приятелче вонеше на бренди.
— Глупости, Дик! Не видя ли как другият се опитваше да го накара да млъкне.
— Истина е. Но той просто не искаше приятелят му да се излага пред непознати хора. Може би нисичкият е луд и другият е личният му пазач. Твърде възможно е.
— О, Дик, Дик! — извиках аз. — Как може да си толкова сляп! Не виждаш ли, че всяка тяхна дума потвърждава предишните ми подозрения?
— Празни приказки — отвърна Дик. — Намираш се в състояние на нервна възбуда. За какъв дявол ти е притрябвала лялата тази история за тайнствения агент, който ще предаде координатите ни?
— Ще ти обясня какво искаше той — рекох аз, като се наклоних напред и сграбчих приятеля си за ръката. — Някой самотен рибар близо до американския бряг ще види далеч в морето внезапен ослепителен блясък и зарево. Ето какво имаше той предвид.
— Не знаех, че си такъв глупак, Хамънд — каза Дик Мъртън сухо. — Ако се опитваш да тълкуваш буквално глупостите, които дрънка всеки пиян, ще стигнеш до съвсем налудничави заключения. Нека последваме примера им и да излезем на палубата. Струва ми се, че се нуждаеш от чист въздух. Сигурен съм, че черният ти дроб не е в ред. Морското пътешествие ще ти се отрази чудесно.
— Ако доживея до края на плаването — изстенах аз, — заклевам се никога да не предприемам друго пътешествие по море. Вече слагат масата и едва ли има смисъл да се качваме горе. Ще отида в каютата да разопаковам багажа си.
— Надявам се на вечеря да си в по-добро настроение — каза Дик и излезе. Останах с мислите си, докато удари големият гонг, който ни събра в салона.
Излишно е да казвам, че от произшествията през деня изгубих апетит. Седнах на масата машинално и се заслушах в разговора, който се водеше наоколо. На борда имаше стотина пътника от първа класа и когато дадоха вино, гласовете им започнаха да се сливат с тракането на чиниите и всичко това се превърна във вавилонско стълпотворение. Мястото ми се оказа между една много пълна нервна дама в напреднала възраст надут дребен свещеник. И тъй като ни един от двамата не се опита да поведе разговор, аз се свих в черупката си и се заех да разглеждам лицата на сътрапезниците си. Недалеч от мен седеше Дик и се занимаваше едновременно ту с обезкостеното пиле в чинията пред него, ту с една самоуверена млада дама, седнала от едната му страна. Капитан Дауи изпълняваше ролята на домакин на нашия край на масата, а на отсрещния седеше корабният лекар. С радост забелязах, че Фленигън бе седнал почти срещу мен. Поне докато бе пред очите ми, бях сигурен, че сме в безопасност. Мрачното му лице изразяваше нещо подобно на усмивка. Фактът, че пиеше вино в огромно количество, толкова много, че още преди да поднесат десерта гласът му пресипна, не убягна от вниманието ми. Приятелят му Мюлер седеше през няколко стола от него. Той ядеше едва-едва и личеше, че е нервен и неспокоен.