— Е, уважаеми дами — каза нашият любезен капитан, — надявам се, че ще се чувствувате на борда на моя параход като у дома си. Не се безпокоя за господата. Келнер, бутилка шампанско! Наздраве за попътния вятър и бързия преход. Надявам се приятелите ни в Америка да чуят за благополучното ни пристигане след осем или най-много девет дни.
Вдигнах очи. Колкото и светкавичен да бе погледът, който си размениха Фленигън и неговият съучастник, аз успях да го засека. На тънките устни на Фленигън затрептя злокобна усмивка.
Разговорът продължаваше. Политиката, морето, развлеченията, религията — всичко бе обсъдено. Не взимах участие в разговора, макар че слушах внимателно. Изведнъж ми хрумна, че не би било лошо, ако поставя въпроса, който непрекъснато занимаваше мисълта ми. Бих могъл да направя това по заобиколен начин и така поне да насоча вниманието на капитана в тази насока. В същото време по лицата на заговорниците щях да видя какъв ефект ще има това.
В един миг в салона настъпи тишина. Изглежда общите теми за разговор се изчерпаха. Моментът беше удобен.
— Мога ли да ви попитам нещо, капитане? — започнах аз и се наведох напред, като се стараех да говоря по-високо. — Какво е вашето мнение за манифестите на фенианците?
Руменото лице на капитана се помрачи от сянката на благородно негодувание.
— Това са — жалки страхливци — отговори той. — Толкова глупави, колкото и порочни.
— Банда мерзавци, които нямат смелостта да действуват открито и прибягват до безсилни заплахи. — Намеси се надут възрастен господин, седнал до капитана.
— Ах, капитане! — възкликна пълната дама от едната ми страна. — Вие нали не мислите, че те са способни да взривят параход?
— Въобще не се съмнявам, че биха го сторили, ако имат възможност. Но в едно съм сигурен — те никога няма да взривят моя параход.
— Мога ли да попитам какви предпазни мерки са взети в тази насока? — запита от другия край на масата мъж в напреднала възраст.
— Всички стоки, натоварени на борда, са внимателно проверени — заяви капитан Дауи.
— Но ако някой е качил на парахода взривни вещества? — попитах аз.
— Фенианците са достатъчно страхливи, за да рискуват живота си.
През цялото време Фленигън не прояви ни най-малък интерес към разговора. Ала сега той повдигна глава и погледна капитана.
— Не мислите ли, че твърде много ги подценявате? — рече той. — Във всяко отчаяно сдружение има отчаяни хора — защо да няма такива и сред фенианците? Много хора смятат за чест да умрат за делото на някоя кауза, която е права за тях, макар че за другите може да не е.
— Масовото убийство не може да изглежда в ничии очи права кауза — отвърна му дребният свещеник.
— Артилерийският обстрел на Париж8 беше именно масово убийство — рече Фленигън. И въпреки това целият цивилизован свят го наблюдаваше отстрани със скръстени ръце и само замени грозната дума „убийство“ с благозвучната дума „война“. За немците обстрелът беше права кауза. Защо тогава динамитът да не бъде права кауза в очите на фенианците?
— Във всеки случай техните самохвалства все още до нищо не са довели — отбеляза капитанът.
— Извинете — обърна се към него Фленигън, — известна ли е вече причината за гибелта на „Дотъръл“? Някои добре осведомени хора, с които разговарях в Америка, твърдят, че във въглищата на кораба е била поставена адска машина.
— Излъгали са ви — рече капитанът. — На военния съд бе доказано неопровержимо, че гибелта на кораба се дължи на избухването на светилния газ. Но най-добре да сменим темата, защото в противен случай дамите няма да могат да спят спокойно тази нощ.