Разговорът отново потече в предишното си русло.
По време на този малък спор Фленигън подчертано учтиво защищаваше своето мнение, и то с такава настойчивост, каквато не бях очаквал от него. Не можех да не се възхищавам от човек, който в навечерието на отчаяно начинание можеше така изискано да спори по въпрос, засягащ го дълбоко. Както вече споменах, той бе погълнал значително количество вино и макар че бледите му страни поруменяха, продължаваше да е все така сдържан. Той не се намеси повторно в разговора, но изглежда, бе потънал в мисли.
У мен се бореха най-противоречиви чувства. Какво трябваше да направя? Трябва ли да стана сега и да ги разоблича пред пътниците и капитана? Или да помоля капитана за няколкоминутен разговор насаме в неговата каюта и да му разкрия всичко? В един миг бях почти решил да го сторя, но вродената ми плахост ме завладя отново, този път с удвоена сила. В края на краищата можеше и да греша. Дик изслуша доводите ми и все пак отказа да ми повярва. Реших да оставя нещата да следват собствения си ход. Обзе ме чувство на апатия. Защо трябва да помагам на хора, които като слепци не съзираха грозящата ги опасност? Дълг на офицерите бе да ни пазят, а не беше наша работа да ги предупреждаваме. Изпих няколко чаши вино и като се олюлявах, качих се на палубата твърдо решен да запазя тайната дълбоко в себе си.
Вечерта бе прекрасна. Дори в състоянието на нервна възбуда, в което се намирах, не устоях и се облегнах на перилата на фалшборда, за да се насладя на свежия вятър. Далеч на запад, като черно петно на фона на заревото на залязващото слънце, се виждаше самотен ветроход. Потръпнах при вида на тази толкова величествена и толкова необикновена картина. Една-единствена бледа звезда блещукаше над гротмачтата, а при всеки удар на корабния винт като че ли хиляди искри заблестяваха във водата. Единственото петно в тази красива картина беше големият стълб пушек, който се простираше зад нас като черна ивица върху пурпурна завеса. Трудно бе да повярва човек, че цялото това величаво спокойствие, което цареше сега в природата, можеше да бъде нарушено от някакъв жалък смъртен.
— В края на краищата — помислих си аз, като се загледах в тъмните дълбини на океана, — ако дори се случи най-лошото, по-добре човек да умре тук, отколкото да бере душа в смъртното си ложе на брега.
Колко нищожен изглежда човешкият живот пред великите сили на природата! Ала всичката ми философия се изпари, когато извърнах глава и съзрях на отсрещната страна на палубата две тъмни фигури, които не ми бе трудно да разпозная. Те явно разговаряха оживено, но не успях да чуя какво си казват. Нищо друго не ми се оставаше, освен да се разхождам нагоре-надолу и да следя внимателно всяко тяхно движение.
Въздъхнах с облекчение, когато Дик се качи на палубата. По-добре да имам до себе си скептично настроен приятел, отколкото да бъда сам.
— Е, как е старче? — попита той и закачливо ме смушка в ребрата. Все още не са ни вдигнали във въздуха, а?
— Да — съгласих се аз, — но още не е доказано, че няма да го сторят.
— Глупости, драги — продължи Дик. — Не мога да си обясня откъде ти е влязла в главата тази налудничава идея. Разговарях с един от твоите предполагаеми терористи и по начина, по който той говори, изглежда съвсем приятен и общителен човек.
— Дик — казах аз, — толкова към сигурен, че тези двамата имат адска машина и че сме пред прага на вечността, колкото че те виждам сега пред себе си.
— Щом си толкова уверен — поде Дик почти изплашен от сериозния ми тон, — то тогава твой дълг е да кажеш на капитана за подозренията си.
— Прав си — отвърнах аз. — Ще го направя. Глупавата ми плахост ме възпря да го сторя досега. Мисля, че животът на всички може да бъде спасен само ако му се разкаже целият случай.
— Тогава отивай и действувай още сега — рече Дик. — Но за бога, не ме намесвай в тази каша.
— Ще поговоря с него веднага щом слезе от мостика — отвърнах аз. — А дотогава не ми се ще да ги изпускам из очи.
— Съобщи ми резултата — помоли ме Дик и като кимна, ме напусна, за да потърси, предполагам, съседа си от вечерята.
Останал сам, аз си спомних за убежището си от сутринта и като се покатерих по фалшборда, качих се в спасителната лодка и легнах в нея. В тази поза можех да преценя отново насоката на действията си, а само като надигнех глава, имах възможност да виждам противните си съседи.
Измина един час, но капитанът не слизаше от мостика. Той разговаряше с един пътник — морски офицер в оставка — и двамата водеха задълбочен разговор по някакъв заплетен въпрос от навигацията. От мястото си виждах червените светлинки на пурите им. Стана тъмно, толкова тъмно, че едва различавах силуетите на Фленигън и съучастника му. Те продължаваха да стоят на мястото, което заеха след вечеря. Тук-там по палубата все още се мяркаха пътници, но повечето бяха слезли долу. Въздухът като че ли бе пропит от някакво странно спокойствие. Гласовете на вахтените и шумът на винта бяха единствените звуци, които нарушаваха тишината.