Мина още половин час. Капитанът продължаваше да стои на мостика. Имах чувството, че никога няма да слезе от там. Нервите ми бяха опънати до краен предел — до такава степен, че две стъпки по палубата ме накараха да подскоча и потръпна от възбуда. Надникнах над ръба на лодката и видях, че двамата подозрителни пътника са прекосили палубата и са застанали точно под мен. Светлината от компасната будка осветяваше мъртвешкото лице на главореза Фленигън. Видях още Мюлер да носи преметнато на ръката си широкото палто, чието предназначение ми бе добре известно. Отпуснах се назад с въздишка. Изглежда съдбоносното отлагане на разговора ми с капитана ще причини гибелта на двеста невинни човешки живота.
Бях чел за сатанинското отмъщение, което очаква шпионина. Знаех, че хора, впуснали се в отчаяно начинание, биха се вкопчили във всяко нещо, като удавник за сламка. Не можех да направя нищо друго, освен да се свия на дъното на лодката и тихичко да слушам шепота долу.
— Това място е подходящо — каза един глас.
— Да, подветрената страна е по-добра.
— Чудя се дали спусъкът ще заработи.
— Сигурен съм в него.
— Трябва да го дръпнем в десет, нали?
— Да, точно в десет. Имаме на разположение още осем минути. — Настъпи пауза. След това гласът се обади отново:
— Дали ще чуят щракането на спусъка?
— Няма значение. Ще бъде много късно да предотвратят изстрела.
— Имаш право. Как мислиш, онези на брега дали ще се зарадват?
— И още как! Кога смяташ ще получат вест от нас?
— Най-рано около полунощ.
— И това ще бъде моя заслуга.
— Не, моя.
— Ха-ха, ще решим това по-късно.
Отново настъпи пауза. Сетне чух противния глас на Мюлер:
— Остават още само пет минути.
Колко бавно минаваха секундите. Можех да ги броя по ударите на сърцето си.
— Това ще предизвика сензация на брега.
— Да, и ще вдигне голям шум във вестниците.
Подадох глава от лодката. Нямаше вече никаква надежда, никакви изгледи за помощ. Смъртта ме гледаше втренчено в очите и вече нямаше значение дали ще дам или няма да дам тревога. Най-сетне капитанът слезе от мостика. С изключение на двете тъмни фигури, свити в сянката на лодката, палубата бе пуста.
Фленигън държеше в ръката си отворен джобен часовник.
— Още три минути — рече той. — Постави го на палубата.
— Не, ще го поставя тук, на фалшборда.
Ставаше дума за малкото квадратно сандъче. По шума разбрах, че го сложиха близо до спасителната лодка, почти точно под главата ми.
Отново надзърнах. Фленигън сипваше нещо в ръката си от едно хартиено пликче. Бяха бели зърна — от същите, които бях видял сутринта да пуска в сандъчето. Несъмнено това бе възпламенител. Той го насипа в сандъчето и аз отново дочух звука, който и преди бе привлякъл вниманието ми.
— Още минута и половина — промълви той. — Кой ще дръпне пружината — ти или аз?
— Аз — отвърна Мюлер.
Той бе коленичил и държеше края на пружината. Фленигън стоеше зад него със скръстени ръце и с израз на мрачно решение.
Повече не можех да издържам. Имах чувството, че в следващата секунда опнатите ми нерви ще се скъсат.
— Спрете! — изкрещях аз, скачайки на крака. — Спрете, глупаци!
Те се обърнаха. Сигурно ме бяха взели за дух, тъй като лунната светлина огряваше бледото ми лице.
Вече имах достатъчно смелост. Бях отишъл твърде далеч, за да се връщам назад.
— Каин е бил прокълнат и е убил, но само един — продължих аз. Ще поемете ли греха за убийството на двеста души?
— Този е луд — рече Фленигън. — Време е. Дърпай спусъка, Мюлер!
Скочих на палубата.
— Да не сте посмели! — изкрещях аз.
— С какво право ни се месите?
— С правото на човек.
— Това не е ваша работа. Хайде, махайте се от тука!