— Гледайте — ахна той и ме хвана за китката, без да сваля очи от далечината и без да престава да следи с поглед някакъв предмет, който пресичаше зрителното поле. — Вижте! Ей там! Между възвишенията! Ето сега излиза иззад далечния хълм. Виждате ли я — трябва да я виждате. Все още е там. Бяга от мен, за бога, бяга от мен… отиде си!
Той изрече последните две думи шепнешком, с дълбоко страдание, което никога няма да се изличи от паметта ми. Като се държеше за корабните въжета, той направи усилие да се покатери на фалшборда, като че ли се надяваше да хвърли последен поглед към изчезващия предмет. Но, изглежда, не му стигнаха силите и се олюля назад към светлите люкове на салона, където се облегна задъхан и изтощен. Лицето му бе станало синкаво и очаквах да изгуби съзнание. Без да губя време, го отведох долу в каютата и го настаних на едно от канапетата. След това сипах малко бренди, допрях го до устните му и то оказа чудесното си въздействие: възвърна кръвта на лицето му и успокои треперещите крайници. Той се надигна на лакът и като се огледа, за да се увери, че сме сами, кимна ми да приближа и да седна до него.
— Вие я видяхте, нали? — попита той със същия потиснат, ужасяващ шепот, толкова чужд на неговата природа.
— Нищо не видях.
Той отпусна глава върху възглавниците.
— Не, той не би могъл да види нищо без бинокъл — промълви той. — Не би могъл. Именно бинокълът ми я показа и после очите на любовта — очите на любовта. Моля ви, докторе, не пускайте стюарда да влезе. Ще помисли, че съм луд. Заключете вратата, моля ви.
Станах и изпълних молбата му.
Той притихна за малко, очевидно потънал в размисъл, после отново се попривдигна на лакът и ме помоли за още бренди.
— Вие не мислите, че съм луд, нали, докторе? — попита той, докато прибирах бутилката обратно в шкафчето. — Кажете ми като мъж на мъж — смятате ли ме за луд?
— Мисля, че нещо ви тежи — отвърнах аз, — и то ви измъчва и ви вреди.
— Точно така, приятелю — извика той със светнали от алкохола очи. — Много ми тежи, много. Но в същото време аз съм в състояние да определя координатите ни, да работя със секстанта и да се справям с логаритмите. Вие не можете да докажете пред съда, че съм луд, нали? — Беше страшно да слушаш как този мъж обсъжда хладнокръвно въпроса за собствената си лудост.
— Сигурно не бих могъл — рекох аз. — Но мисля, че най-умно е да се върнете у дома, колкото може по-скоро и поне за известно време да водите спокоен живот.
— Да се върна у дома, така ли? — изсмя се той подигравателно. — Едно съм аз, друго сте вие. Свийте гнездо с Флора — хубавата малка Флора. Празните мечти признак на лудост ли са?
— Понякога да — отвърнах аз.
— И какво още? Какви още са първите симптоми?
— Болки в главата, шум в ушите, пламъци пред очите, халюцинации…
— Какви халюцинации? — прекъсна ме той. — Какво наричате халюцинация?
— Да виждаш някъде нещо, което не е там — това е халюцинация.
— Но тя беше там! — изстена той. — Тя беше там! — и като стана, отключи вратата и с бавни и несигурни крачки се отправи към собствената си каюта, където, бях уверен, щеше да остане до сутринта. Изглежда нервната му система е претърпяла силно сътресение, независимо от това, какво си въобразява, че е видял. С всеки изминат ден този човек става все по-голяма загадка и се боя, че неговото предположение е правилно и че разумът му е засегнат. Не мисля, че поведението му е продиктувано от гузна съвест. Тази версия се шири сред офицерите и навярно сред моряците, но нищо не я подкрепя. Той няма вид на гузен човек, а повече на човек, към когото съдбата е била жестока и на когото трябва да се гледа по-скоро като на мъченик, отколкото на престъпник.