В края на краищата нямаше нищо страшно — обикновен писък и това бе всичко. Не очаквам, че този, който прочете настоящия дневник, ако изобщо някой някога го прочете, ще сподели чувствата ми или ще разбере как ми се отрази това. След вечеря излязох на палубата да изпуша спокойно една лула преди лягане. Нощта бе тъмна, толкова тъмна, че стоейки под спасителната лодка, не виждах офицера на мостика. Мисля вече споменах за необикновената тишина, която цари в тези северни морета. В други краища на света, дори в най-затънтените, все има някакво трептене на въздуха — някакъв глух шум — от далечни селища или дори от тихото шумолене на тревата. Човек може и да не го долавя, но ако той изчезне, ще почувствува липсата му. Само тук, в арктическите морета, тази остра, безкрайна тишина се натрапва с цялото си ужасно присъствие. Установяващ, че ухото ти се напряга да долови и най-слабия звук, поглъща жадно всеки случаен шум по кораба. В такова именно състояние стоях облегнат на фалшборда, когато в нощната тишина от леда почти точно под мен се чу остър и пронизителен вик, който, струва ми се, започна от такава височина, каквато и една примадона в операта едва ли е достигнала, и продължи да се извисява все по-високо, докато накрая се превърна в писък на агония, като последния вик на изгубена душа. И този страхотен писък още звъни в ушите ми. Той бе пропит от мъка, неописуема мъка и огромен копнеж, но заедно с това бе съпроводен от една неочаквана безумна нотка на тържество. Писъкът се разнесе съвсем близо до мен, но макар и да се взирах в тъмнината, не можах да забележа нищо. Почаках малко, но не чух да се повтори. Ето защо слязох долу, потресен както никога досега. Като слизах по стълбата, срещнах мистър Милн, който се качваше да поеме вахтата.
— Е, докторе — обърна се той към мен, — може би и това е фантастична приказка? Чухте ли писъка? Или може би това е суеверие? Какво мислите сега?
Бях длъжен да се извиня на честния човек и да призная, че съм объркан, както и той бе объркан преди известно време. Вероятно утре нещата ще изглеждат другояче. В момента едва ли ще посмея да напиша това, което мисля. Ако след време, когато ще съм се отърсил от всички тези неща, препрочета написаното, ще се презирам за слабостта си.
18 септември. Все още преследван от странния писък, прекарах неспокойна и тежка нощ. Капитанът, изглежда, също е спал малко, защото лицето му е измъчено, а очите са налети с кръв. Не му разказах за снощното си приключение, нито пък възнамерявам да сторя това. Той и тъй е неспокоен и възбуден, ту сяда, ту става и очевидно му е невъзможно да запази спокойствие.
Както очаквах, тази сутрин пред ледените блокове се очерта чудесен проход и ние успяхме да приберем котвата и да изминем дванадесет мили в посока запад-северозапад. След това бяхме спрени от огромно ледено поле, не по-малко от това, което остана зад нас. То препречва напълно пътя ни и не ни остава нищо друго, освен да хвърлим котва отново и да почакаме, докато блоковете се отдръпнат. Това навярно ще стане в следващите двадесет и четири часа, ако вятърът не утихне. Забелязахме няколко тюлена да плуват във водата и убихме единия от тях — огромен екземпляр, дълъг повече от единадесет фута. Те са свирепи и заядливи животни и се говори, че са по-зли и от мечките. Но за щастие на леда те са бавни и тромави, така че не е опасно да ги напада човек.
Капитанът очевидно не смята, че неприятностите са ни отминали, макар да не мога да проумея защо гледа мрачно на нещата, щом всички останали на кораба вярват, че по някакъв чудотворен начин сме се измъкнали, и са сигурни, че ще стигнем до открито море.
— Предполагам мислите, че вече всичко е в ред, а, докторе? — попита той, когато след вечеря седнахме заедно.
— Да — отвърнах аз.
— Не бива да сме толкова сигурни — и все пак несъмнено вие сте прав. Не след дълго ние всички ще бъдем в обятията на любимите си, нали? Но не бива да сме толкова сигурни — не трябва!
Той помълча малко, като замислено люлееше крака.
— Знаете ли — продължи той, — това е опасно място — дори в най-добрите си участъци е коварно и опасно място. Познавах хора, които най-внезапно са загинали в подобни места. Понякога само едно подхлъзване е достатъчно — едно-единствено подхлъзване и хлътваш в някоя пукнатина — само един мехур върху зелената вода ще покаже къде си потънал. Страшна работа — изсмя се той нервно. — Но през всичките години, прекарани из тези места, никога не ми е минавала мисълта да направя завещание — не че има нещо особено, което да оставя, но все пак, когато човек е изложен на опасност, трябва предварително да уреди и приготви всичко. Не мислите ли така?