— Разбира се — отвърнах аз, като се чудех какво по дяволите има предвид.
— Човек се чувствува по-добре, като знае, че всичко му е уредено — продължи той. — Ако нещо ме сполети, надявам се ще се погрижите за нещата ми. В каютата ми няма кой знае какво, но колкото и да е, бих искал да бъде продадено и парите да се разделят между екипажа така, както парите от китовата мас. Хронометърът искам да запазите за себе си като малък спомен от нашето пътешествие. Разбира се, това е само предпазна мярка, но реших да се възползвам от случая и да ви го кажа. Предполагам, че при необходимост мога да разчитам на вас.
— Във всички случаи — отговорих аз — и щом вие предприемате тази стъпка, то и аз тогава…
— Какво вие? — прекъсна ме той. — При вас всичко е наред. Какво по дяволите ви е на вас? Вижте, не искам да съм прекалено рязък, но не обичам, когато някой млад човек, едва навлязъл в живота, ми говори за смърт. Идете горе на палубата и подишайте малко чист въздух наместо да дрънкате глупости тук и да ме насърчавате да правя и аз същото.
Колкото повече мисля за този ни разговор, толкова не ми харесва. Защо му трябва да си оправя работите тъкмо когато явно сме се измъкнали от всички опасности? Като че ли не е толкова луд, колкото изглежда. Дали не мисли за самоубийство? Спомням си как веднъж той говореше с дълбоко благоговение за ужасното престъпление да се самоубиеш. Ще го наблюдавам внимателно и понеже не мога да се натрапвам в каютата му, ще остана на палубата, докато си легне.
Мистър Милн разсея опасенията ми и каза, че това е само една от „малките чудатости на капитана“. Той лично вижда много розово положението. Според него ние ще се измъкнем от леда вероятно вдругиден, два дни по-късно ще минем покрай остров Жан Майен и ще видим Шетлъндските острови след по-малко от седмица. Дано само не е прекалено оптимистичен. Мнението му може спокойно да се противопостави на мрачната предпазливост на капитана, защото той е стар и опитен моряк и претегля думите си, преди дати каже.
Отдавна заплашващата катастрофа ни връхлетя. Просто не зная какво да пиша за това. Капитанът изчезна. Той може да се завърне отново при нас, но аз се съмнявам — съмнявам се. Сега е седем часа сутринта на 19 септември. Цяла нощ кръстосвахме надлъж и нашир безкрайното ледено поле, но напразно. Ще се опитам да опиша обстоятелствата, които съпътствуваха изчезването му. Ако някога някому се случи да прочете тези редове, надявам се той ще разбере, че те не са догадка или слух и че аз, нормален и образован човек, описвам нещата така, както се случиха пред собствените ми очи. Изводите са лично мои, а за достоверността на фактите отговарям.
Капитанът запази отличното си настроение след разговора, който съм записал. Но въпреки това той беше нервен и неспокоен и не го свърташе на едно място. В продължение на петнадесет минути той се качи на палубата седем пъти, като правеше няколко бързи стъпки и отново слизаше. Всеки път го проследявах, защото нещо в лицето му затвърди решението ми да не го изпускам от очи. Изглежда той наблюдаваше ефекта, който бяха произвели върху мен движенията му, защото се опитваше да се покаже прекалено весел, смееше се буйно и на най-малката шега, за да разсее опасенията ми.
След вечеря отиде още веднъж на кърмата и аз отново го последвах. Нощта бе тъмна и много тиха с изключение на меланхоличното стенене на вятъра през рейките. От северозапад се задаваше тъмен облак и дрипавите пипала, които протягаше напред, обхванаха лицето на луната, която само от време на време проблясваше през облачната маса, носена от вятъра. Капитанът нервно се разхождаше и като видя, че продължавам да го дебна, дойде при мен и ми намекна да се прибера долу. Това, едва ли е необходимо да го казвам, затвърди още повече у мен решението да остана на палубата.
Мисля, че по-сетне той забрави за моето присъствие, защото стоеше притихнал, облегнат на фалшборда, и се взираше в необятната снежна пустиня, част от която беше в сянка, докато другата част блестеше меко на лунната светлина. На няколко пъти отгатнах по движенията му — поглеждаше часовника си и дори промълви тихо късо изречение, от което улових единствено думата „готов“. Признавам, че ме полазиха тръпки на страх, когато наблюдавах силуета на високата му фигура в тъмнината и забелязах как той напълно покрива представата за човек, който отива на среща. Среща с кого? Съединявайки фактите, някакво смътно усещане у мен започна да се прояснява, но аз съвсем не бях подготвен за това, което последва.