По внезапната напрегнатост на позата му разбрах, че е видял нещо. Последвах го дебнешком. Той се взираше с нетърпелив, въпросителен поглед в нещо, което приличаше на мъгляв облак, който се носеше бързо успоредно с кораба. Представляваше замъглено и неясно тяло, лишено от форма, което в зависимост от светлината се виждаше ту по-ясно, ту се губеше. В този миг луната бе забулена под нежното покривало на един облак като обвивка на анемония.
— Идвам, любима, идвам! — извика капитанът с глас, пълен с неописуема нежност и жал.
Това, което последва, се случи мигновено. Нямах сила да се намеся. С един скок той се качи на фалшборда и с още един се озова на леда, почти в краката на бледата мъглява фигура. Той простря ръце напред, като че ли да я хване и така се втурна в мрака — с протегнати напред ръце. Останах да стоя скован и неподвижен, напрягайки очи след отдалечаващия се силует, докато гласът на капитана замря в далечината. Не мислех, че ще го видя отново, но в този миг луната изгря през една пролука в облачното небе и освети необятното ледено поле. Видях тъмната му фигура вече надалеч да бяга с необикновена скорост през снежната равнина. Тогава го съзряхме за последен път — и сигурно това ще е последният път, когато ще го видим.
Беше организирана група, която тръгна след него, и аз се включих в нея, но матросите не взеха работата присърце и нищо не открихме. Друга група ще бъде сформирана след няколко часа. Сега, когато записвам тези събития, трудно ми е да повярвам, че не съм сънувал или не съм имал някакъв отвратителен кошмар.
7:30 часа вечерта. Току-що се завърнахме премалели и напълно изтощени от второто безуспешно търсене на капитана. Леденото поле е с необикновени размери — макар че прекосихме поне двадесет мили от повърхността му, нямаше никакви изгледи да се види краят му. Напоследък студът е толкова лют, че замръзналият сняг е твърд като гранит, иначе следите му щяха да ни водят. Моряците горят от желание да вдигнем котва и да заобиколим леденото поле, а оттам да поемем на юг, защото леденият обръч се разтвори през нощта и морето се вижда на хоризонта. Те се мъчат да докажат, че капитан Крейги сигурно е мъртъв и ние всички рискуваме живота си за нищо, като оставаме, когато имаме възможност да се измъкнем. Мистър Милн и аз ги убедихме много трудно да почакат до утре вечер и бяхме принудени да обещаем, че в никакъв случай няма да забавяме повече от това заминаването. Ето защо предложихме, да поспим няколко часа и след това да се отправим за последен път да го търсим.
20 септември, вечерта. Днес сутринта обходихме леда с група матроси и изследвахме южната част на леденото поле, докато мистър Милн продължи в северна посока. Напреднахме около десет-дванадесет мили, без да видим и следа от живо същество, с изключение на една самотна птица. Тя прехвърча високо над нас и като съдя по полета й, мисля, че беше сокол. Южният край на леденото поле се изостряше в продълговата тясна ивица, която навлизаше в морето. Когато приближихме основата на този нос, моряците се спряха, но аз ги помолих да продължим до самия му край, за да сме сигурни, че нито една възможност не е била пропусната.
Едва бяхме изминали и стотина ярда, когато Макдонълд от Питърхед извика, че вижда нещо отпред, и се завтече нататък. Ние всички погледнахме в тази посока и се затичахме. Първоначално предметът се виждаше само като неясно тъмно петно върху белия лед, но като приближихме, доби формата на човек и очевидно на човека, когото търсехме. Той лежеше по лице върху един леден къс. Множество дребни ледени кристали и снежинки го бяха засипали и искряха по тъмносиньото му моряшко сако. Като приближихме, някакъв блуждаещ полъх пое тези малки люспици във вихъра си и те се завъртяха из въздуха, някои от тях отново кацнаха на земята и след това, подети отново от вихъра, бързо се понесоха по посока към морето. В очите ми това изглеждаше като снежна пряспа, но много от спътниците ми твърдяха, че то придобило очертанията на жена, която се навела над трупа, целунала го и тогава бързешком прекосила леденото поле. Научих се да не се подигравам на ничие мнение, колкото и необикновено да изглежда то. Едно е сигурно — Никлъс Крейги не е имал мъчителен край, защото на посинялото му измъчено лице бе застинала светла усмивка, а ръцете му все още бяха протегнати напред, като че ли се е опитвал да улови странния посетител, призовал го в мрачния свят отвъд гроба.