Погребахме го същия следобед, покрит с корабния флаг, с тридесет и два изстрела. Аз прочетох заупокойната молитва, докато суровите моряци плачеха като деца, защото почти всички от тях дължаха много на доброто му сърце. Те показваха сега обичта, която странният му нрав бе отхвърлял през целия му живот. Тялото му се плъзна по решетката с тъп, потискащ плясък и като погледнах в зеленикавата вода, видях го да слиза надолу, докато се превърна в малко блещукащо петно върху периферията на вечния мрак. После дори и то угасна и той изчезна. Той ще лежи там със своята тайна и загадка, погребани в душата му, до онзи велик ден, когато морето ще предаде мъртъвците си и Никлъс Крейги ще излезе из ледовете с усмивка на лице и с втвърдени ръце, прострени напред за прегръдка. Моля се в онзи живот участта му да е по-добра, отколкото беше в този.
Няма да продължа дневника си. Пътят ни към дома лежи гладък и ясен пред нас и безкрайното ледено поле скоро ще бъде само спомен от миналото. Трябва да мине време, за да преодолея сътресението от неотдавнашните събития. Когато започнах тези записки по нашето пътешествие, не се замислих как ще съм принуден да ги завърша. Пиша последните думи в самотната си каюта и все още се сепвам от време на време и ми се струва, че чувам по палубата над себе си отривистите стъпки на мъртвеца. Снощи влязох в каютата му, тъй като мой дълг бе да направя списък на вещите. Всичко бе като при последното посещение, освен картината, която бях описал да виси в края на койката му. Тя бе изрязана като че ли с нож от рамката си и бе изчезнала. С тази последна брънка от необикновената верига от факти завършвам дневника си за пътешествието на борда на „Полярна звезда“.
(Забележка от д-р Джон Макелистър Рей, старши: Прочетох за необикновените събития, свързани със смъртта на капитана на „Полярна звезда“, описани в дневника на моя син. Напълно съм уверен, че всичко е станало точно както го описва той. Твърдя това с абсолютна сигурност, защото го познавам като човек със здрави нерви, който зачита истината. И въпреки това на пръв поглед разказът му бе толкова неясен и невероятен, че аз дълго време бях против публикуването му. Но през последните няколко дни проведох самостоятелно проучване на въпроса, което хвърля нова светлина върху него. Бях в Единбург, за да присъствувам на заседание на Сдружението на британските медици и случайно срещнах там д-р П., мой стар другар от университета, който практикува сега в Солтеш в Девъншир. Когато му разказах за преживелиците на сина си, той ми съобщи, че е познавал капитана и се зае (за мое не малко учудване) да ми го опише. Описанието съвпада поразително с описанието в дневника, с изключение на това, че той го обрисува по-млад човек. Според разказа му капитанът е бил сгоден за девойка с необикновена красота, която живеела на корнишкия бряг. По време на едно негово плаване годеницата му умряла при изключително ужасни обстоятелства.)
Злополучието на Джон Хаксфърд
Странно и удивително е да се отбележи как на нашата планета най-дребните и най-маловажните събития пораждат цяла верига от действуващи и противодействуващи последствия, а окончателните им резултати са зловещи и най-неочаквани. Оставете някаква сила да действува, колкото и малка да е, и кой може да каже къде ще свърши тя или до какво ще доведе? Шегите се превръщат в трагедии, а днешните дреболии прерастват в утрешна катастрофа. Стридата отделя секрети около зрънцето пясък и така се ражда перлата, ловецът на бисери я намира, търговецът я купува и я продава на бижутера, който я предлага на клиента. От новия собственик я открадват двама мошеници, които се скарват за плячката. Единият убива другия, а сам той загива на ешафода. Ето цяла верига от събития, която започва с противното мекотело и завършва с бесилка. Ако зрънцето пясък не бе се вмъкнало случайно между черупките на мидата, две живи дишащи същества, с всичките им добри и лоши черти, щяха да останат сред приятелите си. Кой сега би се наел да отсъди кое наистина е маловажно и кое значимо?
Ето защо, когато през 1821 г. дон Диего Салвадор реши, че щом еретиците в Англия имат сметка да внасят кората на неговите коркови дъбове, тогава той ще има сметка да основе фабрика, в която тапите да се режат и изнасят готови; сигурно на пръв поглед му се е сторило, че ничии жизнени интереси няма да пострадат от това. И въпреки туй щеше да има страдащи бедни хора — жени, които щяха да плачат, и мъже с изпити лица, които щяха да изглеждат изгладнели и заплашителни в места, за които дон Диего никога не бе чувал и то само заради идеята, хрумнала му внезапно, докато се разхождаше важно с цигара в ръка под благодатната сянка на липите. Така многолюдна е нашата стара планета и толкова преплетени са интересите ни, че на човек не може да му дойде нова мисъл в главата, без някой беден нещастник да се облагодетелствува или да пострада от нея.