Дон Диего Салвадор беше капиталист и абстрактната мисъл скоро придоби конкретната форма на една голяма правоъгълна, измазана с хоросан сграда, в която стотина от неговите мургави сънародници работеха пъргаво за заплата, за каквато никой английски занаятчия не би се хванал.
Само за няколко месеца, в резултат на тази нова конкуренция, цените в търговията рязко спаднаха, което бе сериозен удар за големите фирми и катастрофален за по-малките. Някои от по-старите търговски къщи продължаваха да се държат, други съкратиха част от служителите си и намалиха разходите, докато една-две къщи спуснаха кепенците и се признаха за победени. В тази последна злочеста категория бе много старата и уважавана фирма „Братя Феърбеърн“ от Бриспорт.
Няколко причини предизвикаха нещастието, макар че дебютът на Диего като производител на тапи доведе нещата до критична точка. Когато преди няколко поколения първите Феърбеърн основаха търговско предприятие, Бриспорт беше малък рибарски град без никакъв пазар или занятие за многобройното му население. Мъжете бяха доволни, ако имаха сигурна и постоянна работа, все едно при какви условия. Сега всичко се бе променило, защото градът се превърна в център на обширна област на запад и нуждата от работна ръка и заплащането й нараснаха пропорционално. И пак в онези отминали дни, когато превозът бе разорителен, а съобщенията — бавни, винарите от Ексетър и Банстъпъл купуваха коркови тапи от съседния Бриспорт, докато сега големите лондонски търговски къщи изпращаха там своите пътници, които взаимно се конкурираха в борбата за спечелване на местния пазар. Печалбите бяха сведени до нула. Дълго време положението на фирмата беше несигурно, но това по-нататъшно спадане на цените реши окончателно въпроса и принуди мистър Чарлз Феърбеърн, изпълняващ длъжността директор, да затвори предприятието.
Беше навъсен и мъглив съботен следобед през ноември, когато на работниците бе платено за последен път й старото здание трябваше да бъде безвъзвратно напуснато. Мистър Феърбеърн, с угрижен вид и измъчен от скръб, стоеше на една платформа до касиера, който подаваше на всеки работник малката купчинка трудно спечелени шилинги и медни монети, докато дълга върволица минаваше покрай масата. Обикновено работниците се разотиваха веднага, след като получеха заплатата си, като деца след училище, но днес те изчакваха — събираха се на групички из просторната мрачна стая и обсъждаха с унили гласове нещастието, сполетяло работодателите, и собственото си бъдеще. Когато и последната купчинка монети беше подадена през масата и последното име бе отметнато от касиера, тълпата заобиколи тихомълком човека, който им беше господар, и застана в очакване да чуе последните му думи.
Мистър Чарлз Феърбеърн не бе очаквал това и се развълнува. Той бе останал по навик, докато се платят надниците, но по природа бе мълчалив, муден човек и не бе предвидил неочаквания апел към ораторските му способности. Поглади нервно хлътналата си буза с дългите бели пръсти и впери слабите си воднисти очи към мозайката от обърнати към него сериозни лица.
— Съжалявам, че трябва да се разделим, приятели — започна той с пресекващ глас. — Това е лош ден както за всички нас, така и за Бриспорт. В продължение на три години ние търпяхме загуби. Но продължавахме да упорствуваме с надежда, че нещо ще се промени. Работите обаче отиват от зле към по-зле. Нищо друго не ни остава, освен да затворим предприятието, преди да сме изгубили и малкото, което още имаме. Надявам се, че всички вие скоро ще можете да си намерите някаква работа. Сбогом и бог да ви благослови.
— Бог да ви благослови, сър! Бог да ви благослови! — поде хор от груби гласове.
— Три пъти „ура“ за мистър Чарлз Феърбеърн! — провикна се светлоок младеж, като скочи на една пейка и размаха островърхата си шапка. Тълпата се отзова на повика, но нейното „ура“ се нуждаеше от истинска звънливост, която само радостното сърце може да изтръгне. Сетне започнаха да се събират на групички навън на слънце и като минаваха покрай дългите чамови маси и осеяния с корк под, извръщаха очи към тъжния самотен човек, по чиито бузи бе избила руменина от грубата сърдечност на сбогуването.