— Разбира се — отвърна Мери убедено. Тя беше сираче и нямаше други роднини освен старата си баба. Нямаше и друга цел освен да стане достойна съпруга на мъжа, когото обича. Там, където са двамата, щеше да намери щастието си и тя. Ако Джон замине за Канада, тогава Канада ще й стане родина, защото какво ще й предложи Бриспорт, щом него го няма?
— Тогава да напиша ли тази вечер писмо, че приемам? — попита младият мъж. — Знаех си, че и двете ще бъдете на моето мнение, но, разбира се, не можех да приема предложението, докато не го обсъдя и с вас. Ще замина след една-две седмици, а след няколко месеца ще приготвя всичко за вас отвъд океана.
— Ще мине много, много време, докато получим известие от теб, скъпи Джон — каза Мери, като го улови за ръката. — Но такава е волята божия и ние трябва да бъдем търпеливи. Ето писалка и мастило. Можеш да седнеш на масата и да напишеш писмото, което ще отведе и трима ни отвъд Атлантика.
Странно как хрумванията на дон Диего променяха човешките съдби в това девънско градче.
Писмото бе надлежно изпратено и Джон Хаксфърд започна веднага да се стяга за заминаването си, защото фирмата от Монреал бе намекнала, че мястото е сигурно, но избраният човек трябва незабавно да тръгне, за да поеме задълженията си. Само след няколко дни оскъдният му багаж бе готов и той потегли с едно каботажно корабче за Ливърпул, откъдето щеше да вземе пътническия кораб за Квебек.
— Запомни, Джон — прошепна му Мери, когато той я притисна до сърцето си на бриспортския кей. — Къщичката е наша собственост и каквото и да се случи, ние винаги можем да се приютим в нея. Ако стане така, че нещата тръгнат зле там, всякога ще имаме покрив над главата си. Аз ще остана в нея, докато не изпратиш писмо да дойдем.
— А това ще стане много скоро, любима — отвърна бодро той при последната прегръдка. — Довиждане, бабо, довиждане. — И чак когато корабът се отдалечи на повече от миля от брега, той загуби от погледа си фигурите на изправеното стройно момиче и старата жена, които стояха и му махаха на края на сивия каменен кей. Със свито сърце и мрачно предчувствие той ги видя накрая като съвсем малки точици да поемат към града и да изчезват сред тълпата на брега.
От Ливърпул старицата и внучката й получиха писмо от Джон, в което той им съобщаваше, че тъкмо заминава с корабчето „Св. Лаврентий“, а шест седмици по-късно второ, по-дълго писмо ги уведоми за благополучното му пристигане в Квебек и за първите му впечатления от страната. След това последва продължително мълчание. Седмица след седмица и месец след месец минаваха, а отвъд океана не пристигаше нито ред. Изтърколи се една година, после още една, от заминалия не идваха никакви новини. На запитването „Шеридън и Мур“ отговориха, че макар да са получили писмото на Джон Хаксфърд, той въобще не им се е представил и те били принудени да потърсят друг човек. Но въпреки това Мери и баба й се надяваха на чудо и очакваха раздавача всяка сутрин с такова нетърпение, че добрият човек често предпочиташе да изобиколи, отколкото, да мине покрай двете бледи угрижени лица, които се взираха в него от прозореца на къщичката. Накрая, три години след изчезването на младежа, старата баба умря и Мери остана сама — покрусена и тъжна жена, която преживяваше както можеше с малката годишна наследствена рента, тормозейки се, щом се замисляше над странната съдба на своя любим.
За хитрите съседи работата скоро престана да бъде загадка. Хаксфърд е пристигнал благополучно в Канада — това се вижда от писмото му. Ако смъртта внезапно го е връхлетяла по пътя от Квебек за Монреал, тогава сигурно е имало официално разследване и по багажа му са щели да установят самоличността му. Но на отправеното запитване канадската полиция отговори, че никакво такова следствие не е имало и че труп, който би могъл да бъде на младия англичанин, не е бил намиран. Оставаше единствено той да е използувал първата възможност да скъса всички стари връзки и да се е измъкнал в горските пущинаци или пък в Щатите, за да започне нов живот под чуждо име. Защо е трябвало да стори това, никой не знаеше, но че го е направил, нямаше съмнение. Оттогава глух тътен от справедлив гняв се надигаше сред яките рибари, когато Мери с бледото си лице и скръбно наведена глава минаваше по кейовете на път за пазара. Повече от сигурно бе, че ако изчезналият мъж се завърнеше в Бриспорт, щеше да срещне груби думи и още по-груби обноски, докато не дадеше съвсем искрен отговор за странното си поведение. Това широко разпространено мнение никога не намери място в доброто и доверчиво сърце на самотното момиче и с годините нейната скръб и очакване нито дори за миг не породиха съмнение във верността на изчезналия. Девойката стана зряла жена, дочака и залеза си — търпелива, страдаща и предана; вършеше добрини, доколкото можеше, и очакваше смирено часа, когато съдбата щеше да й върне в този или на другия свят онова, което така загадъчно й бе отнела.