— Много силно го хлопна, Джо — рече старицата, свела поглед към простряната фигура. — Чак костта изпука.
— Ако не бях го халосал, той щеше да направи това с нас — отвърна навъсено младият разбойник.
— Все пак можеше да го халосаш и без да го убиваш, мечка такава — каза майката. Тя имаше богат опит в подобни сцени и познаваше добре разликата между зашеметяващия и фаталния удар.
— Той още диша — рече другият брат, оглеждайки жертвата. — Главата му отзад е като зейнала торбичка за зарове. Черепът му е целият натрошен. Няма да го бъде. Ами сега какво ще правим?
— Слушайте какво ви казвам — този повече няма да дойде на себе си — намеси се другият брат. — Е, майко, кой е вкъщи?
— Само четирима пияни матроси.
— Никакъв шум не би ги накарал да излязат. На улицата всичко е спокойно. Хайде да го смъкнем долу, Джо, и да го оставим там. Нека там и умре, а нас никой няма да подозира.
— Приберете му тогава всички документи — предложи майката, — от тях полицията може да узнае нещо за него. Прибери му часовника и парите — три лири само, но все пак е нещо. Сега леко го вдигнете и не тропайте много.
Като хвърлиха обувките си, двамата братя вдигнаха умиращия, свалиха го по стълбата и излязоха на безлюдната улица. На стотина ярда от къщата спряха, оставиха го в снега и там го намери нощният патрул, който го пренесе в болницата. Джон бе надлежно прегледан от дежурния хирург, който превърза ранената му глава и изказа мнение, че човекът няма да живее повече от дванадесет часа?
Дванадесет часа минаха, но и след още дванадесет Джон Хаксфърд продължаваше упорито да се бори за живота си. Когато след три дни установиха, че той все още диша, изключителната му жизнеспособност възбуди интереса на лекарите, те му направиха кръвопускане, както бе модно по онова време, и поставиха около натрошената му глава торбички с лед. Дали в резултата на тези мерки или независимо от тях, но след едноседмичен дълбок унес дежурната сестра с удивление чу някакъв бърз и неясен говор и намери чужденеца седнал в леглото да се оглежда наоколо с тъжни и учудени очи. Хирурзите се събраха да обсъдят случая и топло се поздравиха един друг с успешното лечение на болния.
— Вие бяхте с двата крака в гроба, приятелю — каза един от тях, като положи на възглавницата бинтованата глава. — Не трябва да се вълнувате. Как се казвате?
Отговор не последва — само един втренчен поглед.
— Откъде сте?
Отново никакъв отговор.
— Той е луд — предложи някой.
— Или чужденец — добави друг. — Когато го донесоха, у него нямаше никакви документи. Монограмът на бельото му е „Д.Х.“ Нека го попитаме на френски или немски.
Опитаха се да го заговорят на всички езици, които знаеха, но се видяха принудени накрая да се откажат и да оставят немия си пациент, който продължаваше да гледа вторачено, с безумни очи белия таван на болничната стая.
Джон лежа в болницата дълго време. Лекарите непрекъснато правеха усилия да се доберат до някакъв ключ към миналото му, но напразно. С времето той показа не само с поведението си, но и с интелигентността, с която започна да научава откъси от изречения, като умно дете, което се учеше да говори, че понастоящем паметта му е достатъчно силна, макар и напълно сляпа за миналото. Споменът му за целия му предишен живот бе напълно заличен. Той не помнеше нито как се казва, нито езика си, нито къде живее, нито какво работи — абсолютно нищо. Лекарите провеждаха научни консулти за случая и разискваха върху центъра на паметта и притиснатите мозъчни стени, повредените нервни клетки и кръвоизливи в мозъка, но всичките им многосрични думи започваха и завършваха с факта, че паметта у болния бе изчезнала и възстановяването и бе извън възможностите на науката. През отегчителните месеци на оздравяването той се научи да чете и пише, но с възвръщането на силите споменът за предишния му живот не се възвърна. Англия, Девъншир, Бриспорт, Мери, баба — тия думи не извикваха у него никаква реакция. Всичко бе пълен мрак. Накрая той бе изписан — човек без приятели, без работа, без стотинка, без минало и с много малко надежди за бъдещето. Дадоха му друго име, защото все пак трябваше да му дадат някакво. Джон Хаксфърд изчезна и на негово място се появи Джон Харди. Ето една необикновена последица от хрумването на един испански джентълмен, породено сред тютюневия дим.
Случаят на Джон предизвика разисквания и любопитство в Квебек, така че след излизането си от болницата той не остана съвсем безпомощен. Един шотландски фабрикант на име Маккинли го назначи за носач в предприятието си и дълго време Джон работи за седем долара седмично при товаренето и разтоварването на фургоните. С течение на годините забелязаха, че макар паметта му за миналото да е слаба, що се отнасяше до нещо станало след инцидента, тя бе изключително сигурна и точна. От фабриката той бе преместен в кантората и 1835 година го завари младши чиновник с годишна заплата сто и двадесет лири. През 1840 година той бе трети чиновник, през 1845 — втори, а в 1852 година той стана директор на цялото огромно предприятие — втори след самия мистър Маккинли.