Малко бяха онези, на които се зловидеше бързия напредък на Джон, защото бе очевидно, че той се дължеше не на случайност или благоволение, а изключително на неговото огромно старание и трудолюбие. От ранна сутрин до късна вечер той работеше усилено в полза на работодателя си — проверяваше, надзираваше, ръководеше и даваше пример на всички за всеотдайно изпълнение на дълга. Като го повишаваха от една длъжност на друга, растеше и заплатата му, но това не внесе промяна в начина му на живот, освен че му позволи да бъде по-щедър към болните. Той отпразнува получаването на директорското място с дарение от хиляда лири на болницата, където бе лекуван преди четвърт век. Остатъка от заплатата си влагаше в предприятието и теглеше всяко тримесечие по една малка сума за разходите си. Продължаваше да живее в същата скромна квартира от времето, когато бе носач в склада. Независимо от успеха си беше тъжен, мълчалив и мрачен човек, самотен в навиците си, обладан винаги от мъглив неопределен копнеж, мрачно чувство на неудовлетвореност, което никога не го напущаше. Често той се опитваше да пробие завесата, която го отделяше от миналото, и да разреши загадката на младостта си, но макар че често седеше край огъня, докато главата му натежаваше от усилия, Джон Харди никога не успя да си припомни дори един-едничък епизод от историята на Джон Хаксфърд.
Веднъж трябваше да замине по работа в Квебек и да посети същата коркова фабрика, заради която бе напуснал Англия. Като обикаляше цеха заедно с главния майстор, Джон механично, без да съзнава какво върши, взе едно четвъртито парче корк и с няколко сръчни движения на джобното си ножче го превърна в гладка тапа. Майсторът я взе от ръката му и я огледа с око на познавач.
— Явно, че това не е първата тапа, която правите, мистър Харди. Правили сте много други — отбеляза той.
— Грешите — отвърна Джон усмихнато. — Това е първата тапа, която правя в живота си.
— Невъзможно! — възкликна майсторът. — Ето още едно парче корк. Опитайте пак!
Джон направи всичко възможно да повтори опита си, но мозъкът на директора му попречи на тренираните мускули на бившия работник. Мускулите му бяха загубили своята сръчност и трябваше да се движат самостоятелно, а не да се управляват от мозък, който не разбираше нищо от тази работа. Вместо гладката изящна форма, той направи само груби нескопосани цилиндърчета.
— Трябва да е било случайно — рече майсторът. — Но мога да се закълна, че това бе дело на опитен работник.
С годините гладката кожа на Джон загрубя и се набразди, докато лицето му стана кафяво и сбръчкано като орех. Също и косата му — дълги години тя бе стоманеносива, а накрая побеля като снега в страната, която го бе осиновила. Въпреки това той бе здрав и изправен старец и когато накрая се оттегли от директорството на фирмата, с която така дълго бе свързан, носеше тежестта на своите седемдесет години леко и храбро. Странно наистина, но самият не знаеше собствената си възраст и можеше само да предполага на колко години е бил по време на инцидента.
Започна френско-германската война и докато двете воюващи страни взаимно се разрушаваха, техните миролюбиви съседки тихо ги изместваха от пазарите и търговията им. Много английски пристанища бяха облагодетелствувани от това състояние на нещата, но най-много от всички — Бриспорт. Той отдавна бе престанал да бъде рибарско селище, а се бе превърнал в голям цветущ град с огромен вълнолом на мястото на кея, където бе стояла Мери, и крайбрежен булевард с нови къщи и големи хотели, където идваха големците от западната част на страната, когато се нуждаеха от промяна на обстановката. Всичко това бе превърнало Бриспорт в център на оживена търговия, а корабите му си проправяха път към всички пристанища на света. И неслучайно, особено в такава оживена година, каквато бе 1870, няколко бриспортски кораба стояха на рейд или швартовани на кейовете на Квебек.