Един ден Джон Харди, който, откакто се бе оттеглил от работа, се чудеше какво да прави с времето си, се разхождаше по морския бряг. Той слушаше тракането на парните лебедки и наблюдаваше как спускат и стоварват на кея огромни бъчви и сандъци. Бе проследил влизането в пристанището на голям океански параход, дочака благополучното му приставане и тъкмо си тръгваше, когато до слуха му стигнаха няколко думи откъм борда на очуканото корабче, застанало наблизо. Това бе само някаква обикновена заповед, но тя прозвуча за стария човек едновременно непознато и близко. Той застана до корабчето и се заслуша в разговора на работещите моряци, които говореха със същия силен, звучен акцент. Защо звукът го изпълваше с трепет? Той приседна на едно навито въже и притисна с ръце слепоочията си, поглъщайки отдавна забравеното наречие и мъчейки се да съедини в едно хилядите смътни спомени, които бушуваха в мозъка му. След това стана, отиде до носа на кораба и прочете името му „Слънчева светлина“, Бриспорт. Бриспорт! Защо тази дума и говорът на моряците му бяха така познати? Потиснат, той се отправи към дома и цяла нощ лежа неспокоен и буден, преследвайки нещо мъгливо, което ту го достигаше, ту му се изплъзваше.
Рано на другата сутрин той се разхождаше напред-назад по кея, заслушан в разговора на английските моряци. Всяка дума, изречена от тях, като че ли възраждаше паметта му и носеше просветление. От време на време моряците прекъсваха работата си и виждайки белокосият непознат, който мълчаливо и внимателно ги слушаше, присмиваха се и пускаха по някоя невинна шега по негов адрес. Но дори тези шеги звучаха познато за изгнаника — това бяха същите шеги, които той бе чувал в своята младост, защото в Англия никой никога не измисляше нова шега. Така той седя цял ден, като се потапяше в говора на югозападната част на Англия и очакваше да го озари прозрение.
Когато матросите прекъснаха работата си за обяд, един от тях — дали от любезност или добродушие — приближи до стария човек и поздрави. Джон го помоли да седне на една греда до него и започна да му задава безброй въпроси за родината и града му. Морякът отговаряше охотно, защото от всичко на света морякът най-много обича да говори за родното си място, приятно му е да покаже, че той не е обикновен скитник, а има дом, който ще го приеме по всяко време, щом реши да започне спокоен живот. Ето защо морякът се разприказва за сградата на кметството и Мартело Тауър, за крайбрежния булевард, за Пий стрийт, и за Хай стрийт, докато неочаквано събеседникът му протегна дългата си нетърпелива ръка и го хвана за китката.
— Слушай, човече — изрече той с бърз шепот, — кажи ми честно, за бога — не се ли наричат улиците, които излизат от Хай стрийт — Фокс стрийт, Керълайн стрийт и Джордж стрийт?
— Да, така е — отвърна морякът, отдръпвайки се от диво горящите очи.
И в този миг паметта на Джон се възвърна и той видя ясно и отчетливо живота си такъв, какъвто бе и какъвто трябваше да бъде, с най-малки подробности, като да бе написан с огнени букви. Твърде поразен, за да извика, твърде поразен, за да заплаче, той забърза към дома си — безумно и безцелно, колкото го държаха старите му нозе — като че ли, горкият, имаше някаква възможност да навакса отминалите петдесет години. Зашеметен и развълнуван, той продължи да бърза, докато пред очите му притъмня и като протегна ръце и извика силно: „О, Мери, Мери! О, мой изгубен, пропилян живот!“ — падна безчувствен на паважа.
Бурята от чувства, развихрила се у него, и преживяният умствен шок биха хвърлили мнозина в силна треска, но Джон притежаваше изключително силна воля и здрав разум, за да прахосва силата си тъкмо сега, когато най-много се нуждаеше от нея. След няколко дни той продаде част от имота си, замина за Ню Йорк и взе първия пощенски кораб за Англия. Ден и нощ, нощ и ден той се разхождаше по юта, докато накрая дори калените моряци започнаха да се взират с учудване в стария човек и недоумяваха как може да се издържа с толкова малко сън. Само благодарение на това непрекъснато движение той не позволи на отчаянието да го доведе до лудост, защото умората накрая го доведе до апатия. Той не смееше да си зададе въпроса, каква бе целта на това налудничаво пътуване. Какво очакваше? Дали Мери бе още жива? Тя би трябвало вече да е много стара жена. Да би могъл поне да я види и да смеси сълзите си с нейните, щеше да бъде безкрайно доволен. Нека тя разбере, че това не е било негова грешка и че те и двамата са станали жертва на една и съща жестока съдба. Къщичката бе нейна собственост и тя му бе казала, че ще го чака там, докато получи писмо от него. Горкото момиче, тя дори не би могла да предполага, че ще чака толкова дълго.