Най-после съзряха и отминаха светлините на ирландския бряг, Лендс Енд лежеше като синкава мъгла над водата; огромният параход си проправяше път покрай стръмния корнуелски бряг, докато накрая хвърли котва в залива Плимут. Джон се отправи бързо към гарата и след няколко минути се намери отново в родния си град, който бе напуснал преди половин век като беден работник.
Но същият град ли бе това? Ако името му не стоеше написано на гарата и по хотелите, Джон трудно би повярвал, че е в Бриспорт. Широките, добре павирани улици с трамвайни линии към центъра се различаваха много от тесните криволичещи улички, които той помнеше. Мястото, където бе построена гарата, сега бе в самия център на града, но по негово време щеше да бъде далеч извън него. Накъдето и да погледнеше човек, виждаше низ от луксозни вили, които образуваха улици с имена съвършено нови за изгнаника. Огромните складове и дългите редици от магазини със светещи витрини свидетелствуваха за изключителното нарастване както на богатството, така и на размерите на Бриспорт. Едва когато излезе на старата Хай стрийт, Джон започна да се чувства като у дома си. Тя бе много променена, но все още можеше да се познае, а някои от сградите бяха същите. Ето там стоеше корковата фабрика на Феърбеърн. Сега на нейно място се издигаше голям хотел. А ето и старата сива сграда на кметството. Пътешественикът зави зад нея и с бързи стъпки и премаляло сърце се отправи към уличката с къщичките, която така добре познаваше.
Не му беше трудно да я намери. Морето поне си стоеше на същото място и по него той успя да се ориентира. Но уви, къде бяха изчезнали малките къщи? На тяхно място издигаха високи чела към морето внушителни каменни къщи, построени в полукръг. С наранено сърце Джон мина вяло покрай великолепните входове и изведнъж през него премина тръпка, последвана от топъл лъч на надежда и вълнение, защото малко по-назад от тях, като селянче в бална зала, съвсем не на мястото си стоеше стара варосана къщичка с дървена веранда и стени, покрити с пълзящи растения. Той потърка очи и погледна отново, но тя продължаваше да стои там, с ромбоидно изрязаните си прозорчета и бели муселинени перденца, съвсем същата като в деня, когато я видя за последен път. Косата му бе побеляла, рибарското селище се бе превърнало в голям град, но сръчни ръце и едно предано сърце бяха запазили бабината къщурка непроменена и готова да посрещне пътешественика.
И сега, когато най-сетне бе пристигнал в своето тихо пристанище, Джон Хаксфърд повече от всякого бе изпълнен с опасения и страхове. Той пристигна така смъртно уморен, че трябваше да седне на една от крайбрежните пейки, обърнати с лице към къщичката. Един стар рибар седеше на единия й край и пушеше черна глинена лула.
— Май сте се преуморил — рече той, като се вгледа в изнуреното лице и тъжните очи на непознатия. — Стари хора като нас не бива да забравят годините си.
— Вече се чувствувам по-добре, благодаря — отвърна Джон. — Бихте ли ми казали, приятелю, как е оцеляла тази къщичка сред тези прекрасни сгради?
— Ами тази къщичка — започна старият рибар, потрепвайки енергично с патерицата си по земята — е собственост на най-твърдоглавата жена в цяла Англия. Не знам дали ще ми повярвате, но й предлагаха да й заплатят сума, десеторно по-голяма от цената на къщата, и въпреки това тя не пожела да се раздели с нея. Обещаваха й дори да преместят къщичката камък по камък, да я построят на някое удобно място и отгоре на това да й платят една хубава кръгла сума, но тя дори не пожела да чуе за такова нещо.
— И защо? — попита Джон.
— Тъкмо това е най-смешното. Всичко е само заради една заблуда. Бях още момче, когато годеникът й замина, но тя си е втълпила, че един ден той може да се върне и ако къщичката не си е на мястото, няма да знае къде да отиде. Ако човекът наистина е жив, той трябва да е вече на вашите години, но не се съмнявам, че отдавна е умрял. Добре че се е отървала от него, изглежда е бил голям негодник, за да я изостави по този начин.
— А нима я е изоставил?
— Да, заминал за Щатите и дори думица не й писал за сбогом. Това беше ужасно безобразие, защото оттогава момичето все го чака и линее. Според мен именно от сълзите, пролети през тези петдесет години, тя изгуби зрението си.
— Тя е ослепяла! — изстена Джон и понечи да се изправи.
— Дори нещо по-лошо — отвърна рибарят. — Тя е на смъртно легло. Ето, вижте, колата на лекаря е спряла пред вратата й.