При тези лоши вести старият Джон скочи и се затича към къщичката. На вратата се срещна с лекаря, който отиваше към файтона си.
— Как е пациентката ви, докторе? — попита той с разтреперен глас.
— Зле, много зле — отвърна надуто лекарят. — Ако все така продължава да губи сили, има опасност за живота й, но ако положението се подобри, може и да оцелее. — С този двусмислен отговор той замина сред облак от прах.
Джон Хаксфърд все още се колебаеше на прага, без да знае как да влезе и доколко такъв шок може да се окаже опасен за болната, когато един господин, облечен в черно, нахлу припряно в къщичката.
— Бихте ли ми казали, сър, дали тук живее бедната жена? — попита той.
Джон кимна й свещеникът влезе, оставяйки вратата полуотворена. Пътешественикът го изчака да влезе във вътрешната стая и се промъкна в предния салон, където бе прекарал толкова много щастливи часове. Всичко до най-малката подробност си стоеше както и преди, защото счупеше ли се някоя вещ, Мери имаше навика да я замени със същата, за да запази непроменен вида на стаята. Джон стоеше нерешително, оглеждайки се наоколо, докато чу женски глас от вътрешната стая и като се промъкна тихо към вратата, надникна вътре.
Подпряна на възглавници, болната лежеше в леглото и когато Джон погледна от вратата, лицето й бе обърнато към него. Той едва не извика, когато очите се спряха върху му — нежните, открити приятни черти на лицето й бяха все така прекрасни и непроменени, като че ли това бе същото полудете-полужена, което бе притиснал до сърцето си на бриспортския кей. Нейният спокоен скромен живот не бе оставил нито една от онези груби следи по чертите й, които са външните белези на вътрешни борби и неспокоен дух. Целомъдрена меланхолия бе придала изящество и мекота на изражението й, а загубата на зрението бе уравновесено от онова спокойствие, характерно за лицата на слепците. Със сребристата си коса, която се подаваше изпод снежнобялата й шапчица, и с лъчезарната усмивка на приятното си лице тя си бе същата Мери, станала по-хубава и по-добра, обогатена с нещо безплътно и ангелско.
— Ще сложите квартирант в къщата — говореше тя на свещеника, седнал с гръб към Джон. — Изберете някой беден човек от енорията, който ще бъде щастлив да получи безплатно жилище. А когато Джон се върне, кажете му, че съм го чакала до последния си дъх и че той ще ме намери на отвъдния свят все така предана и вярна. Ето тук имам малко пари — само няколко лири наистина, но бих искала да му ги предадете, когато се завърне, защото може би ще му потрябват. Заръчайте на човека, който дойде да живее тук, да се държи добре с него и да му каже, че съм била весела и щастлива до самия си край. Да не споменава, че съм се измъчвала, защото това ще го изтерзае.
Джон слушаше всичко това и на няколко пъти поставяше ръка на устата си, за да не извика. Когато тя свърши, той се замисли за дългия й безупречен живот и огледа скъпото лице, обърнато право към него и въпреки това неспособно да го види. Всичко това се оказа по-силно от неговата мъжественост и той избухна в неудържимо ридание, което разтърси цялото му тяло. И тогава се случи нещо необикновено — макар да не бе промълвил и дума, старицата простря ръце към него и извика:
— О, Джони, Джони! О, скъпи Джони, ти се завърна отново при мен!
И преди свещеникът да разбере какво става, двамата верни влюбени се прегърнаха, като плачеха и се милваха по побелелите глави, а радостта, преливаща в сърцата им, бе утехата за непосилните петдесет години на очакване.
Трудно е да се каже колко продължи този миг, но тъкмо когато преподобният мислеше да се измъкне, Мери си спомни за присъствието му и за полагащото му се внимание.
— Сърцето ми е изпълнено с радост, отче — рече тя. — Бог иска да не мога да видя моя Джони, но аз съвсем добре си го представям. Изправи се, Джон, и аз ще покажа на господина колко добре си те спомням. На височина, сър, той стига до втората лавица, прав е като стрела, с мургаво лице, а очите му са светли и ясни. Косата, както и мустаците му са почти черни; не бих се изненадала, ако вече има и бакенбарди. Е, сър, не мислите ли, че мога да се оправям и без зрение?
Свещеникът слушаше описанието й и като гледаше съсипания белокос мъж пред себе си, не знаеше да плаче ли или да се смее. Но накрая всичко завърши благополучно — дали от това, че болестта й взе естествен обрат, или завръщането на Джон я прогони — от този ден здравето на Мери непрекъснато започна да се подобрява, докато накрая тя напълно оздравя.
— Няма нужда от специално разрешително — рече Джон упорито. — Като че ли ние се срамуваме от това, което вършим, като че ли нямаме пълното право да се оженим като всяка друга двойка в енорията.