Дончо Цончев
Пирон
Един българин започнал да си прави къща. Той искал тя да бъде голяма и хубава. Запретнал ръкавите си, плюл си на ръцете и…
— Това сега какво ще е тука? — попитал съседът му, като наминал да го види.
— Мазето — рекъл българинът. — Ей тука ще е мазето, тука гаражът, тука пък стълбището за етажите нагоре.
Той с охота и подробно обяснявал своите намерения, палел се и виждал в думите как мечтата му полека-лека се сбъдва. Но тъй като мечтите обикновено не се сбъдват от думи, той запрятал ръкавите си още нагоре и още по-юнашки стисвал лопатата.
— Аха-аха — клател глава неговият съсед. — Аха.
Той пък си пушел цигарката спокойно — наметнал сетренцето и кривнал каскета. И много обичал следобед да си почива на сянка.
Вървяло времето. Работливият българин излял основите и плочата над мазето. После започнал да зида нагоре.
— Туй пък сега какво ще е тука? — питал съседът му, като го наблюдавал.
— Това ще е банята. Това кухнята — обяснявал строителят на голямата къща.
Аха-аха. Аха.
Минали години, докато работливият човек стигнал до покрива. А после минали още години, докато къщата бъде измазана и доизкусурена. Юнашки се борел човекът, с каквото има да се бори всеки, който иска да извърши нещо голямо и хубаво. Опъвали му се скулите. Протривали му се панталоните. Но очите му светели щастливо, защото с всеки ден мечтите му ставали истина.
— Аха-аха — кимал полека съседът, докато слушал разпалените му обяснения и примижавал с едното око от дима на цигарката си. — Аха.
Дошъл денят, когато най-сетне българинът събрал приятелите и съседите си, да осветят новата къща. Тя наистина била чудесна. С гаражи, мазета, два ката и просторен таван. До сутринта всичките яли, пили и пели, та пожелавали на стопанина дълги години да се радва на делото си. Той бил поотслабнал, човекът, дрехите му били позакърпени, но от очите му греело истинско щастие.
— Слушай, комшу — рекъл съседът. — Дай да забия някъде един пирон, майка му стара. Да знаем, че и аз имам нещо на тоя свят. Ей тъй, един пирон да си имам в стената, като си нямам ни къща, ни дявол.
Той наистина живеел в порутена барака и тъй като хич не бил от работливите, освен тази барака имал само дрехите на гърба си.
— Ама, разбира се! — казал стопанинът на голямата къща. — Пирон имаш ли?
— Абе то и пирон нямам, да ти кажа най-честно, като между приятели.
Стопанинът бръкнал в джоба си, извадил пирон и му рекъл:
— Ето ти пирон. Къде искаш да го забиеш?
— Абе къде да е. В мазето да е — рекъл онзи. — Няма значение.
Те отишли в мазето, съседът взел теслата и забил пирона в стената.
— Брей! — рекъл той, като се засмял до ушите. — Ето че и аз имам нещо на белия свят. Най-сетне!
От този ден нататък съседът се отбивал да наглежда своя пирон. После отново се изтягал под сянката и се отдавал на размишления. Той така — размишлявайки — открил много неща. Например това, че е съвсем неправилно едни да имат големи къщи, а други да живеят в порутени бараки. И когато синът на стопанина се заженил, тъкмо съседът пръв дал своя съвет:
— Да дадеш на момчето единия етаж, комшу — рекъл. — На тоя свят е важно да имаш имот, но още по-важно е да има справедливост.
Бащата, разбира се, бил напълно съгласен с идеята, настанил младите на етажа и запретнал отново ръкавите си, та да им помогне, с каквото може. Докато се оправило новото семейство, дошъл редът и на дъщерята. Нея и зетя настанили на другия етаж. А щом си помогнал на едното от децата, ще трябва да си помислиш и за другите — това всеки българин знае добре.
Така стопанинът и неговата баба се скатали в едната останала стая и продължили да правят дела от мечтите си.
По това време съседът рекъл:
— Абе, комшу, имам едно старо сетренце, ти го знаеш. Понеже сега е топло и ходя с новата риза, дето ме дарявахте на сватбата, дай отключи мазето, да окача това сетренце на пирона си, че може през зимата пак да потрябва.
Така и направили. Голямата къща вече живеела своя живот — пълна с хора и глъч, с вечния опит всичко да бъде точно и справедливо, — докато дошло време за сватбата и на третото от децата.
— Ами сега? — рекла бабата.
— На тавана — свил рамене стопанинът. — Той е измазан, широк и с прозорци.
То и нямало къде другаде да се прибере новото семейство, ако старите не се качели на тавана.
По това време съседът потропал една вечер и когато стопанинът му отворил, рекъл:
— Комшу, здравей, как си?
— Живи сме, здрави сме всички, имаме покрив над главите си, какво повече може да пожелае човек? А ти как си?
— Абе аз… с булката се поспречкахме, да ти кажа. — Той носел две черги под мишница. — И си викам: защо ли ще я търпя да ми мърмори, като мога да отида и да си легна под пирона.