— Пис, ма маймуно!
Храната бе очевидно много вкусна, а и Сузан не очакваше подобна реакция след дългите милвания, затова не успя да избегне удара на точилката. Тя не бе много дебела и не можеше да му причини сериозни увреждания, но удара си бе, между нас казано, доста болезнен.
— Мия-я-у-у-у! — Изскимтя той от болка и с това бе сложено началото на новото му и непознато досега домашно възпитание, целящо създаването на непонятни и необясними за подрастващия котешки тийнейджър интелигентни навици.
Животът в малката къщурка продължаваше да си тече по новия, току що описан начин. Пролетта вече преваляше. Архитектът постоянно си заминаваше и пристигаше. Забравихме да споменем, че той имаше три квартири в три различни града и тъй като нито една не бе приспособена за човешко обитаване в края на крайщата той се завръщаше тук за да си отдъхне от път и от ергенската гладория.
Как намираше пътя от гарата до къщурката при неговото полусляпо положение никой не може да си обясни, но фактът си е факт. А че беше почти сляп нямаше и съмнение. В това се увериха напълно когато в една ранна пролет ходиха да берат коприва. След един час бране, когато всеки показваше на другия какво е набрал, след като погледнаха в неговата чанта, падна голям смях. Човекът бе напълнил чантата с един свеж пролетен букет от кукуряк, зелена пролетна трева и току що поникнал бъз. Коприва така и не откриха. Смяха се, смяха се а след това се умълчаха, явно схванали трагичността на положението.
В началото на лятото, когато започнаха да зреят черешите, неочаквано се появи и Муцка. Това бе една красиво обагрена, във всички възможни цветове на спектъра, млада котка. Тя беше толкова красива, толкова пъргава и игрива, толкова мила, че всички я приеха с възторг и въодушевление като нов жител на бедната къщурка. От всички най-очарован бе Сузан. Той мигом и отстъпи част от неговото жилищно кътче и стана така мил и учтив, че Муцка моментално се почувствува като у дома си. Тичаха по запустелия двор, катереха се по овощните дървета, криеха се в прашното малко мазе.
Всичко бе чудесно само едно не се връзваше с нормалния ход на нещата. Както Сузан, така и Муцка не обичаха да ловят мишки. За Сузан причината бе ясна. Тинейджъра имаше страх от тъмнината и това донякъде го оправдаваше. За Муцка обаче нещата не бяха така ясни. Тя просто бе една котешка глезотия и предпочиташе готово поднесеното ястие пред изморителния миши лов.
Това положение постави донякъде г-ца Гинче в чувствително затруднение тъй като в съседната стая, която ползуваше за складово помещение бе пълно с тези твари. Те консумираха лакомо всичко, от червения пипер до чувалчето с брашно и пакетчетата с църковно жито, което тя ползуваше по Задушница.
Какви ли не опити бе правила в това направление, но уви! Котките нямаха желание да ловят мишки. Реалността стана скандална. Племенникът, усетил положението, излезе с идеята да ги подари или замени с котка-ловджия. Но реакцията на г-ца Гинче бе решителна и безапелационна. Тя не си даваше котките.
В края на лятото неочаквано нещата мултиплицираха. Тая купешка дума на прост език означаваше увеличаване на котешката колония. В една ранна августовска утрин, отивайки да изхвърли боклука, на г-ца Гинче и се стори, че из двора тича още едно тигроподобно същество. Тя намести добре очилата си на носа и се вгледа в съответната посока. Наистина! Една раирана бяло-сива котка се мотаеше между Сузан и Муцка.
Тя се хвърляше свирепо на купата с попара и хапеше и гонеше себеподобните си. Беше наистина дива и свирепа.
— Пис, маймуно! — кресна и г-ца Гинче. — Натрапницата трепна и се покатери на дюлевото дърво. Наежи се и зафуча.
Бъдещето продължи все в тая насока. Не бе ясно кой бе подхвърлил това диво същество. Комшията ли, с когото се съдеха вече дванайсет години за имот или някой от злобните комшийски цигани. Едно беше ясно обаче. Съществото беше страшно диво и нахално. Колко ли пъти не го гони госпожицата, но уви. Изпъдено вечерта то се завръщаше отново на сутринта, мяучейки и просейки храна. Дори обсеби лятната спалня на домошарите, повредения хладилник.
Архитектът непрекъснато пътуваше напоследък. Сега маршрутът му включи и столицата. Няколко пъти ходи до Президентството да се жалва от някакви местни административни органи, оставили го без жилище. Пишеше жалба след жалба. Най-накрая реши да запише и аудиокасета с патилата си. Тази аудиокасета се загубваше няколко пъти някъде из архивите на Президентството и затова той правеше нескончаеми копия и колети.