Горкият, явно живееше още със социалистическите си навици и наивно смяташе, че на някой му пука за неговото житейско състояние. Но съществува една известна поговорка, „Надеждата умира последна“.
В една юлска утрин, когато блажено се събуди от ласките на игривия слънчев лъч, той усети, че цялото му тяло го сърби непоносимо. Повдигна пижамата, поогледа си голия корем и възкликна.
— Гинче, тая новата придобивка (разбирай котка) да не е зачестила да лежи на кушетката? Я виж, какви пришки ми се вдигнаха по снагата!
— Не може да бъде! Гоня я непрекъснато!
— Гониш, гониш, ама я погледни как рипат, от възглавницата на одеалото та чак на масата. Теб не те ли хапят тия проклети бълхи?
— Нищо не усещам! — отсече г-ца Гинче и се почеса скрито и деликатно по левия хълбок.
— Тегло ще теглим, бе жена! Дай да ги разкараме тия мръсни котки!
— И дума да не става! — отсече тя. С това спорът приключи.
Времето летеше неусетно. Котките загладиха косъм от любвеобилните грижи на г-ца Гинче. Тя вече им купуваше специални рибни отпадъци, защото умираха за тях. Всички нейни роднини бяха инструктирани да не изхвърлят хлебните корички и кокалчета, а да ги носят на котките. Племенникът дори им изпичаше охлюви с които двора бе пълен. Ех, какъв котешки живот беше! Самата мечта на съдбата. А когато някой съсед решеше да посети госпожицата, трите грации скачаха от повредения хладилник и се юрваха към входната врата. Така посрещаха всеки с надеждата, че ще бъдат угостени по мярка. Те се увиваха около краката му, шареха напред назад спъвайки успешно госта, мяукаха жално с една просешка нотка докато най-накрая привличаха вниманието му. Бяха разглезени, лакоми и нахални.
Дойде време за консервиране на зимнини. Г-ца Гинче проагитира по-възрастната си сестра, намериха отнякъде една скрибуцаща количка и довлякоха петдесетина кила червени чушки с намерението да приготвят традиционната зимна лютеница. Сестрите много обичаха това домашно българско ястие и не можеха да си представят зимата без наличието му.
Чушките бяха изсипани на една голяма покривка насред двора и започна усилената работа по приготовлението на лютеницата. В тая кампания се включи и племенника. То бе миене, то бе бушене, то бе печене и мелене, докато накрая капнали от умора те седнаха по на един нисък трикрак стол и се загледаха втелено в трите тенджери с ароматно димящата лютеница. Всичко можеше да мине много по леко, ако не беше непрекъснатото гонене на котките от вкусния материал. Те се навираха навсякъде.
Душеха, опитваха, цапаха и в края на крайщата изнервиха обстановката. На Племенника му кипна, излови ги една по една и ги затвори в тъмната барака. От време на време се заслушваше в жалното мяукане което се носеше на талази от там, потриваше ръце и промърморваше, „Така им се пада!“.
Никой не разбра как, но неочаквано иззад бараката се появи Сузан. Той страдаше от жестока клаустрофобия и страх от тъмнина. Бе положил върховни котешки усилия за да излезе от ситуацията. Къде бе открил въпросната дупка в покрива, сам той си знаеше. Не след дълго се появи и Муцка. Тя ревностно бе наблюдавала неговите действия и не пропусна да демонстрира своята интелигентност. НП (новата придобивка) както сполучливо я нарече Архитекта повтори същия номер. С една дума, ползвайки футболните термини бе се получил един сполучлив хет трик. Котките бяха отново на свобода.
Племенникът се видя в чудо. Котешката интелигентност надмина неговите очаквания. Повторното ловене и затваряне завърши със същия резултат.
Той вдигна ръце и замисли нова акция. Всяка минаваща наблизо котка той хващаше за опашката и влачеше в задна посока с едно пронизително свиркане. Животното драпеше с нокти по земята, фучеше, свиваше уши от страх и ужас и в момента когато бе пуснато, литваше с шеметна скорост към близкото дърво или към входната врата.
Няколко повторни действия от страна на Племенника сториха желания ефект. Сега пък на котките им писна да ги влачат за опашките. Ако някоя се приближеше на близко разстояние достатъчно бе едно негово изсвирване, за да задейства така придобития условен рефлекс за ужас. Те и не можеха да знаят, че преди време „Теорията за условния рефлекс в хората и животните“ на Дарвин бе любимата тема на Племенника. Научните му знания влязоха в действие.
Есента мина незабелязано. Студеният вятър и влага довяха и първия сняг. Котките бяха приютени в малката стаичка, близо до бумтящата печка.
Наближаваше Никулден когато Племенника реши да посети своята леля, г-ца Гинче. Беше свил лют студ. Снегът скърцаше под обувките. В опушения ъгъл на стаичката, там дето винаги се кипреше старо синьо перденце, бе запалено църковното кандило.