Този малък параклис бе стар спомен, останал от майката на г-ца Гинче и по традиция на всеки голям празник се оживяваше с трепкащата светлинка на зехтиненото кандило. Няколкото стари опушени икони гледаха строго към молещия се и вдъхваха респект, и успокоение. Рядката паяжина спускаща се от тавана към иконите, отдавна не чистена, съвсем не поради нежелание, а просто от забрава, не пречеше на госпожицата да изявява смирените си християнски чувства.
Г-ца Гинче, беше вече изпекла един средно едър шаран в малката фурничка и очакваше с нетърпение идването на племенника си. Архитектът бе тъжен и умислен. Жалбите му до президентството не даваха никакъв резултат.
В ъгъла, досами старата кушетка, на една изтърбушена възглавница, лежеше Муцка. Тя бе заобиколена от шест дребни мяукащи котенца. Те се мушкаха под корема и скимтяха, премятаха се неловко. Сузан и НП бяха напъдени на почтено разстояние от нея. Все пак и за тях имаше кътче около приятно бумтящата печка.
По някое време Племенникът отвори външната врата, отупа шумно снега от шубата си, и се провикна радостно:
— Чакате ли гости? — След това влизайки в стаичката възкликна:
— Я-я-а! Котешката популация е нараснала! Кога стана това божие чудо!
— Тия дни! И ние не разбрахме как се случи!
— И кой е таткото?
— Таткото ли? — трепна издайнически плачевна струна в гласа на г-ца Гинче.
Всички обърнаха поглед в посоката където трябваше да бъде Сузан. Там обаче го нямаше!
— Дръж го! Отмъкна шарана! — викна Племенника. Без да иска той бе оставил външната врата леко отворена. Дяволитият котарак само това беше чакал. С елегантен скок той се бе озовал в непосредствена близост до тавата с шарана. От тук нататък нещата се развиха по логичния си ход. Захапал тежката риба за главата той се бе промъкнал през полуотворената врата и с едно мъчително бързане се отдалечаваше към бараката. Навалилият сняг му създаваше очевидно затруднение, но той не се предаваше. Госпожица Гинче грабна точилката и се втурна след него. В неразборията НП помисли че заплахата се отнася за нея. Тя се разфуча, скокна на раменете на госпожицата и не след дълго последва спасителния изход на Сузан.
— Пис, маймуно! — истерично закрещя г-ца Гинче.
Муцка, така сладостно задрямала, изведнъж недоволна се събуди. Отвори едното си око колкото да се осведоми за ситуацията и отново го затвори. Едно от нейните малки котета полази към средата на стаята и се заигра с крачола на Архитекта. Той обаче не усети нищо. Беше застанал прав. Полуслепите му очи бяха насочени към мъждукащото кандило. От малкото параклисче иконата на Богородица го гледаше с умиление и разбиране.
Вдигна ръка и бавно се прекръсти. Въздъхна дълбоко. Колкото и да искаше, не можа да спре отронващата се горчива сълза. Тя се плъзна по бузата му, полетя надолу и капна на главицата на малкото, скимтящо и игриво коте.
Така, без предварителни подготовки, съвсем импровизирано, то бе кръстено на връх божия празник, Никулден.