— Много ви благодаря — каза той. — Безпокоя се да не съм ви преуморил с работа. Но тоя списък ми бе необходим.
— Доста поработих над него — забелязах аз.
— Е, а сега — каза той — ще ви моля да ми напишете друг такъв списък.
— Много добре.
— Утре вечер около седем часа наминете пак при мене и ми покажете какво сте успели да направите. Само, моля ви се не се уморявайте много. Няколко часа, прекарани в слушане на музика, ще ви донесат несъмнена полза.
Като каза това, той се засмя, и аз за голямо свое учудване видях, че на втория му зъб отляво светна златна пломба.
Шерлок Холмс с най-голямо удоволствие потри ръце, а аз гледах нашия клиент, без да разбирам нищо.
— Вие навярно сте учуден, доктор Уотсън — каза той, — но не знаете каква е работата. А работата е в това, че когато аз в Лондон казах на другия Пинар, брата на този, че няма да пиша на Маусън, той също се засмя и на неговия преден зъб, точно тъй, както и у този, видях златна пломба. Тук аз сравних Гласовете на двамата братя, техните фигури и помислих, че ако оставим настрана онова, което свободно може да се измени с бръснача, ще дойдем до убеждението, че това е едно и също лице. Разбира се, има случаи на доста голяма прилика между братя, но не може да се допусне чак такова съвпадение, та и у двамата да е пломбиран един и същи зъб.
Излязох от кантората на улицата и чувствувах, че в главата ми нещо не е добре, сякаш в нея имаше мъгла. Върнах се в хотела и първата ми работа беше да полея главата си със студена вода от чешмата, за да се освежа. След това започнах да размислям върху станалото. Защо ме отпрати той от Лондон в Бирмингам с писмо от себе си до самия себе? Защо замина сам преди мене? Всичко това ми беше крайно непонятно и не беше работа за моя разум. Колкото и да се мъчех да си обясня тая работа, нищо не излезе, и тогава реших да се обърна към господин Шерлок Холмс. Тая сутрин аз едва не закъснях за влака, с който дойдох тука, и ето сега ние всички пътуваме за Бирмингам.
Писарят на комисионера завърши своя чуден разказ. Известно време ние мълчахме. Холмс се облегна на възглавницата и изпод вежди ме погледна. Лицето му бе доволно, но сериозно. Той приличаше на познавач, комуто са предложили да оцени вино, и той е изпил първата глътка.
— Тънко нещо, Уотсън. — Как мислите вие? — запита Холмс. — Няколко неща в тая история ми се харесват. Аз мисля, че би било отлично да си уредим среща с господин Пинар в неговата временна кантора на Френско-Средиземно-Харуардското дружество.
— А как ще я уредим? — запитах аз.
— О! Това е много лесно — живо възкликна господин Хол Пайкрофт. — Аз ще му кажа, че вие сте мои другари и молите за работа. Напълно естествено е да ви заведа при него, като при директор на фирма, в която сам служа.
— Отлично! Става! — извика Холмс. — Ще ми бъде много драго да се запозная с тоя благородник. Ще се помъча да проникна в тайната му; за мен е крайно любопитно кои от вашите качества, друже мой, той оценява тъй високо? Или може да се случи, че…
Холмс замълча и се загледа в прозореца; до самата спирка на Ню Стрийт той не произнесе ни дума.
Беше седем часът вечерта, когато ние по Корпорейшън Стрийт стигнахме до кантората на дружеството.
— Няма защо да идваме по-рано от определеното време — каза нашият клиент. — Той и в кантората се явява само за да види там ли съм, а в останалото време кантората е празна.
— Това е знаменателно — забеляза Холмс.
— Така и мислех — извика писарят. — Ето го, той върви пред нас.
И той ни посочи човек с нисък ръст, рус, прилично облечен, който вървеше по отсрещния тротоар. Ние видяхме как той, като се изравни с вестникопродавеца, купи от него вечерния вестник и като го смачка в ръката си, изчезна във входа на кантората. — Това е той! — извика Хол Пайкрофт. — Сега вече сигурно е в кантората си. Хайде с мен, иска ми се колкото може по-скоро да се свърши тая работа.
Ние го последвахме, качихме се по стълбата на петия етаж и се намерихме пред полуотворена врата. Нашият клиент почука.
— Влезте — чу се нечий глас.
Ние влязохме в празната стая, която ни бе описал в разказа си Хол Пайкрофт. До единствената маса седеше господинът, когото току-що бяхме видели на улицата, и четеше вестник. При нашето влизане той дигна глава и аз видях по лицето му израз на скръб, нещо повече от скръб — това бе ужас, какъвто хората рядко изпитват.