Въпреки неколкократните протести и молби на един от писателите, който работеше там, да се направи друга ведомост и да не се унижават така толкова души, никой не обърна внимание и работата си вървя така до края. Особената жажда за книги на фронта и големите кредити, които се отпуснаха за откупване, не спомогна на писателите да спечелят пари, както мнозина мислят. Главната квартира отпечата срещу нищожен хонорар десетки хиляди от техните по-добри работи и безвъзмездно ги разпращаше по всички части. Повечето от тия големи връзки не достигаха до местопредназначението си и лежаха по гарите и по пощите до деня, когато всичко рухна и се разкапа.
Изобщо българският писател през войната беше изчезнал. Той почиваше с вързани ръце и запечатан мозък. Той нямаше сила и авторитет да се освободи.
Може да има отделни писатели, които, използувайки това особено състояние, се опитаха да поизвикат в унисон с топовните гърмежи, но това бяха жалки опити и когато хвърляме обвинения, нека ги хвърляме само върху виновните, а не изобщо върху всички писатели.
[Излиза във в. „Развигор“, г. I, бр. 46, 19 ноември 1921, с. 1. В статия, озаглавена „Мъртва ивица в нашата литература“ и поместена в сп. „Борба“ (г. II, кн. 1, 25. X. 1919), после препечатана в книгата „Литературни очерци и бележки“, Георги Бакалов пише, че всред виновниците за погрома има и „разновидност български писател“. Елин Пелин излиза да защити българските писатели, а в това число и себе си.]