Евдокия Метева
Писателят и неговите герои
Писателят открива героя си по най-различен начин. Твърде често, изграждайки обществения тип на своето време, той влага е неговия образ много собствени черти, размисли, преживявания. Не случайно руската литературна критика твърде дълго време вижда в лицето на Лермонтовия Печорин своеобразен литературен двойник на автора. Героите на Лев Толстой — Пиер Безухов, Левин, Нехлюдов—въплъщават много от духовните търсения на самия писател. Достоевски обективизира в образите на героите си мъчителните противоречия, които разкъсват собствената му творческа личност, или извайва своя идеал за „истински прекрасен човек“ според онази представа, която сам носи в себе си.
Тясно свързани с личността на автора са и редица Тургеневи герои. Особено близък до писателя е образът на разказвача от първата му крупна художествена творба „Записки на ловеца“ с неговата сърдечност, непосредственост и демократизъм, с искреното му възхищение от проницателния ум, душевната деликатност и нравствената чистота на руския селянин, с ненавистта му към онези крепостнически отношения, които подтискат народа и не му позволяват да разгърне огромните си творчески сили. Руската литературна критика долавя редица черти от духовния облик на Тургенев и в образа на Рудин, героя от едноименния му роман. Неговата идеалистическа философия, вдъхновеният му стремеж към разумното и прекрасното в живота, искрените му пориви към осмислена, целенасочена дейност и същевременно вътрешната му инертност, неспособността му за бързи и смели решения и за плодотворна обществена активност са съзвучни на сложната и противоречива душевност на самия писател. В чудесните си повести „Ася“, „Пролетни води“ и др., чиито героя се оставят да бъдат повлечени от потока е а живота, когато сами трябва да вземат съдбата в ръцете си, или стават жертва на една непреодолима страст, Тургенев художествено въплъщава много от своите преживявания към известната испанска певица Полина Виардо, заради която той за дълги години напуска Русия и умира далеч от родината, самотен и тъжен, приютил се до огнището на едно чуждо семейно щастие. „Цялата ми биография е в моите съчинения“ — признава за себе си Тургенев. И все пак автобиографичните мотиви не му попречват да изгради в образите на своите герои обобщени художествени типове, отразили най-характерните черти на прогресивната интелигенция в Русия през периода от 40-те до 70-те години на миналия век. При това, ако в образа на либерално настроения дворянски интелигент писателят отразява собственото си отношение към живота, то типът на интелигента-разночинец1 с неговия материализъм и революционен нихилизъм му е напълно духовно чужд. Но и този герой намира в творчеството му не по-малко право на гражданство. И нещо повече — именно той получава неведнъж по-висока морална оценка от страна на самия автор, отколкото героите, в които писателят е вложил частица от себе си. „Точно и силно да възпроизведеш истината, реалността на живота, това е висше щастие за писателя, даже ако тази истина не съвпада с личните му симпатии“ — изяснява своята естетическа позиция Тургенев. Именно в това съзнание за високата творческа отговорност на писателя пред живота, който той трябва да отрази такъв, какъвто е, независимо от собствените му обществени позиции и желания, се крие най-голямата заслуга на Тургенев като художник-реалист. Своеобразието на Тургеневия реализъм, както изтъква още Добролюбов, се състои и в това, че той се насочва главно към онези явления на действителността, които отразяват зараждащите се потребности на обществото и поставя в произведенията си онези въпроси, които едва започват да вълнуват общественото съзнание.
Без да принадлежи към привържениците на руската революционно-демократична мисъл, чувствувайки се дори духовно чужд на хората от типа на Чернишевски и Добролюбов, Тургенев, подобно на тях, ясно осъзнава, че в условията на нарастващата революционна ситуация в Русия от края на 50-те години герои от типа на Рудин вече не са необходими на обществото, че са нужни хора на делото, които не само да призовават към високи обществени идеали, но и активно да се борят за тяхното осъществяване. За да отговори на историческата повеля на времето, Тургенев създава през 1860 г. своя роман „В навечерието“, в който той, според собственото му признание, си е поставил за цел да покаже необходимостта от „съзнателно героични натури“. За писателя, който сам признава, че когато е изграждал своите герои, никога не изхождал от „отвлечена идея“, а само от живо лице, подобна дидактична цел представлява явно творческо изпитание, още повече, че той въплъщава своята представа за новия човек на делото не в образа на съвременния му руски разночинец, който активно навлиза в сбществения живот на страната, а в лицето на българина Инсаров. Действително Тургенев и тук по същество не изменя на творческия си принцип, защото и Инсаров има свой жизнен прототип—24-годишният български студент в Москва Никола Катранов, който се учел със стипендия в Русия. Писателят обаче се запознава с него не непосредствено, а чрез дневника на съседа си по имение В. Каратеев, който бил влюбен е омъжилата се за младия българин руска девойка. Катранов според своите обществени позиции е бил по-скоро просветител, отколкото революционер. Пламенен патриот, псет и литератор, той е събирал български народни песни, които руският славяновед Безсонов издава след смъртта му заедно е тези на Венелин през 1855 г. Способният ентусиазиран студент мечтаел да работи като учител в България, по заминавайки за родината си заедно с младата си жена, се разболял от туберкулоза и умрял през 1853 г. във Венеция.