Дейвид Морел
Пишещата машина
Четири разказа за десет години. Не съм плодовит писател. Може би авторите, които са плодовити, разполагат с тайно оръжие, нещо, което увеличава производителността им — например специална пишеща машина? Следващият разказ, смесица от мрачни краски и хумор, изобразява тъмната страна на писателската завист. Той е по-дълъг от предходните в този сборник и с известна уговорка би могло да се каже, че поставя началото на тенденцията оттук нататък да четете по-скоро новели, отколкото разкази. Труман Капоти, Джони Карсън и „Утрешното шоу“, които се споменават в тази творба, вече не са актуални, но когато се опитах да ги заменя с модерни еквиваленти, разказът просто не се получи. Отначало бях озадачен, но после разбрах защо трябва да оставя Трюман и Джони. Тази история е съвсем подходяща за 1983 — годината, в която бе публикувана. В края на краищата, ако я бях осъвременил, тя трябваше да се разказва за компютър.
Ерик изтръпна, сякаш беше настъпил змия. Изведнъж усети необясним студ и кожата му настръхна. Той потрепера.
Търсеше си нов кухненски стол. Неговият стар (това прилагателно наистина му подхождаше) и всъщност единствен кухненски стол миналата нощ се бе разпаднал на парчета под тежестта на една дебела пияна поетеса. В интерес на истината „поетеса“ бе твърде ласкаво определение за нея. Отявлена търгашка, тя бе оскърбила гостите му от Гринич Вилидж1 с отвратителните си стихове за котки, дъжд и пристанищни светлини — „Чувам погледите ти. Виждам думите ти.“ — същински Род Макюн в рокля. „Ужасно“ — беше си помислил тогава Ерик, свивайки се от смущение.
В края на краищата литературните му партита винаги бяха на ниво, нали трябваше да пази репутацията си на писател. Издателство „Сабуей Прес“ съвсем наскоро беше публикувало последния му сборник с разкази с изключително оригиналното според него заглавие — „След раждането“. Да не говорим, че водеше ежемесечна рубрика в списание „Вилидж Майнд“, в която правеше преглед на постмодернистичната и сюрреалистичната проза. Затова, когато мнимата поетеса бе дошла на партито, без да е поканена, той едва не я бе изгонил. Само че тя придружаваше главния редактор на „Вилидж Майнд“ и Ерик, който не искаше да изгуби рубриката си, бе проявил достатъчно такт да наруши принципите си. Нещо повече — сред пресилените сухи покашляния, последвали изрецитираните от „поетесата“ стихове, той се бе изправил величествено от мястото си върху раздърпаната възглавница на пода и бе замазал положението, прочитайки с патос разказа си „Котката избяга“. Едва по-късно, при вида на останките от счупения си стол, беше разбрал колко е сгрешил, като е престъпил принципите си.
Вехтошарският магазин се намираше на една пресечка от дома му, близо до Нюйоркския университет. Определението „вехтошарски“ отговаряше напълно, имайки предвид стоките, предлагани в него. Само студенти купуваха леглата и масите, които продаваше сбръчканият му собственик. Но понякога сред вехториите се срещаха доста запазени вещи на изгодни цени, а Ерик не разполагаше с много пари. Приходите от разказите му бяха нищожни. За да свързва двата края, беше принуден да продава фланелки пред кинотеатри и да разчита на подеянията на майка си.
Ерик влезе в магазина и остави зад гърба си горещия влажен следобед.
— Нещо определено ли търсите? — обърна се към него сбръчканият собственик.
Плувнал в пот, Ерик отговори хладно:
— Може би. Ще поогледам.
— Както кажеш, приятел. — Старецът дръпна от цигарата си, като я скъси с половин инч, и върна погледа си върху брошурата за конни състезания, която четеше. Жълтите нокти на ръцете му се нуждаеха от подрязване.
Дългото тясно помещение беше претъпкано с безразборно нахвърляни непотребни вехтории. Тук — пукнато огледало върху шкаф. Там — изгнил дюшек. Ерик тръгна пипнешком към задната част на магазина, където слънчевата светлина не достигаше и цареше полумрак.
Докосна мръсна масичка за кафе с изметнати крака. Оказа се, че е поставена върху изтърбушен по средата диван. От дупката се подаваше мръсен разкъсан дунапрен. В ноздрите го блъсна специфична остра миризма.
Кухненски маси. Дори една захабена кухненска мивка. Но не и стол.
Продължи да си пробива път към далечния край на лабиринта от вехтории. Ненадейно се спъна в шнура на някаква лампа и се блъсна в един шкаф с шупнал от влагата фурнир. Докато разтриваше ударения си хълбок и махаше паяжините от челото си, погледът му попадна върху купчините прашни броеве на „Либърти“, „Колиърс“ и „Сатъдей Ивнинг Поуст“, и противния обемист предмет в сенките на пода до тях. Именно тогава потръпна, сякаш бе докоснал гнездо на паяк или бе чул потракване на скелет.
1
Район на Ню Йорк в най-западната част на Манхатън, известен като средище на художници, писатели и др. хора на изкуството, някога е бил село. — Б.пр.