— Моля? — намръщи се Ерик.
— Кажете, не сте ли известен? Не участвахте ли в „Шоуто на Карсън“?
— Не, припознали сте се — отвърна уплашено Ерик. Погледна златния си „Ролекс“ и видя, че е почти обяд. Господи, беше пропилял цялата сутрин. — Трябва да вървя.
Грабна счупената пишеща машина и се запрепъва към лимузината. Грохотът на уличното движение го изнерви още повече.
— Гринич Вилидж — промърмори задъхано на отегчения шофьор. — Колкото е възможно по-бързо.
— В този трафик? Сър, обяд е. Пиковият час.
Стомахът на Ерик се сви. Той плувна в пот и започна да трепери. Когато шофьорът стигна до покрайнините на Гринич, го упъти накъде да кара, обезумял от нетърпение. Не отделяше очи от часовника си. В един и двайсет му хрумна ужасяваща мисъл. „Ами ако магазинът е затворен? Ако старецът е умрял или фалирал?“
Ерик изтръпна. Но после зърна витрината на вехтошарския магазин и изскочи от лимузината още преди да е спряла. Грабна масивната пишеща машина и въпреки че адреналинът му даваше сили, когато бутна скърцащата врата и влезе в тясното сумрачно помещение, мръсно и миришещо на плесен, коленете му трепереха.
Старецът стоеше на същото място, където Ерик го беше заварил и предния път — надвесен над очукания тезгях, стиснал догарящ фас между жълтите си пръсти, втренчен намръщено в брошура за конни надбягвания. Дори беше облечен в същия оръфан пуловер. Косите му висяха като паяжини. Лицето му бе все така болнаво.
Сбръчканият мъж вдигна поглед от брошурата, която четеше.
— Всички продажби са окончателни. Не видяхте ли какво пише на табелата?
Прегърбен под тежестта на машината, Ерик попита невярващо:
— Вие все още ме помните?
— Можете да се обзаложите. Никога няма да забравя боклука, който държите в ръцете си. Казах ви, не връщам пари.
— Не съм дошъл за това.
— Тогава защо ми носите проклетото нещо? Боже, колко е грозно. Не мога да го гледам.
— Развали се.
— Нищо чудно.
— Не можаха да я поправят. Всъщност механикът не посмя да я докосне. Страхуваше се да не би да я повреди още повече.
— Ами изхвърлете я тогава. Или я продайте за старо желязо. Достатъчно е тежка. Може да ви дадат за нея два долара.
— Но тя ми харесва!
— Винаги ли сте имали такъв лош вкус?
— Механикът предположи, че човекът, който я е направил, ще успее да я поправи.
— А ако кравите можеха да летят…
— Слушайте, кажете ми откъде я взехте!
— Колко ще ми платите за информацията?
— Сто долара!
Старецът го изгледа подозрително.
— Не приемам чекове.
— В брой! За бога, кажете ми по-бързо откъде сте купили машината!
— Къде са парите?
Собственикът на магазина се забави няколко часа. Ерик крачеше напред-назад, пушеше и се потеше. Накрая старецът се появи с пъшкане от мазето, като държеше парче хартия, изписано с драскулки.
— От едно имение. В Лонг Айлънд. Някакъв тип умрял. Май се беше удавил. Чакайте да видя. — Той се опита да разчете драскулките си. — Да, казвал се е Уинстън Дейвис.
Ерик се облегна на очукания тезгях, стомахът му се сви, сърцето му пропусна няколко удара.
— Не може да бъде.
— Искате да кажете, че го познавате? Този Уинстън Дейвис?
Ерик усети в устата си вкус на прах.
— Чувал съм за него. Бил е писател — отвърна с пресипнал глас.
— Надявам се, че не се е опитвал да печата книгите си на това чудо. Нали ви казах предишния път. Направих всичко възможно да ги накарам да го задържат. Но собствениците продаваха вещите на покойника в комплект. Не искаха да ги делят. Всичко или нищо.
— Лонг Айлънд, така ли?
— Адресът е на тази хартия.
Ерик я грабна, вдигна обезумял пишещата машина и се запрепъва към вратата.
— Я кажете, не съм ли виждал лицето ви някъде наскоро? — провикна се след него старецът. — Не участвахте ли снощи в „Шоуто на Карсън“?
Когато Ерик откри адреса, слънцето почти бе залязло. През целия път, докато пресичаха Лонг Айлънд, се бе тресъл от страх. Вече знаеше защо толкова много читатели сравняваха книгата му с тези на Дейвис. Някога Дейвис беше притежавал същата машина. Беше печатал романите си на нея. Всъщност не ги беше съчинявал той, а машината. Ето защо стиловете им толкова си приличаха. Книгите им имаха един и същи автор. И очевидно Дейвис беше пазил тайната си толкова ревниво, колкото и Ерик; не я беше разкрил нито на приятелите, нито на близките си. След смъртта на Уинстън, семейството му бе решило, че старата пишеща машина е най-обикновена вехтория и я беше продало заедно с други негови непотребни вещи. Ако знаеха тайната й, със сигурност щяха да запазят тази златна гъска, тази златна мина.