Ерик се паникьоса. Да поиска заем от приятелите си? Стори му се, че чува презрителния им смях. Да измоли от майка си още пари? Представи си как се отрича от него.
Не беше честно! Беше посветил живота си на Изкуството и умираше от глад, а разни посредствени писатели пишеха блудкавите си бестселъри и печелеха милиони. Нямаше справедливост на този свят!
Изведнъж му хрумна нещо. Блудкав бестселър? Като комерсиалните книги на онези бездарници? Е, върху шкафа в кухнята го очакваше онази противна машина, която одеве беше напечатала в пристъп на лудост началото на една ужасно блудкава новела.
Пак тази потресаваща дума — лудост. Не машината, а той беше луд, щом вярваше, че онова, което бе видял в алкохолния си делириум, бе нещо повече от илюзия.
„Трябва да ида на психиатър“ — помисли си Ерик.
„И как ще му платя?“
Изгубил всякаква надежда, той влезе, залитайки в кухнята, за да вземе шишето със скоча. Не му оставаше нищо друго, освен да се напие.
Втренчи се в абсурдната пишеща машина и в думите на листа. Въпреки че ги виждаше размазано заради алкохола, нямаше съмнение, че бяха смислени и което бе по-важното — бяха реални. Погълна още уиски, натискайки замаяно произволни клавиши, без да се изненадва, че върху листа се отпечатваше продължението на лигавата новела. „Явно полудявам — каза си той, — щом стоя надвесен над този кухненски шкаф, удрям случайни клавиши и не съм изненадан от резултата.“ Каквото и да бе обяснението на това чудо, очевидно той напълно автоматично съчиняваше безобразната сага за страстите и перверзиите на обитателите на Залива на Флетчър.
— Да, Джони — каза Ерик на водещия на телевизионното предаване и се усмихна скромно. — „Заливът на Флетчър“ направо се изля от мен в момент на огромно творческо вдъхновение. Честно казано, преживяването беше стряскащо. Цял живот съм искал да разкажа тази история, но не бях сигурен дали притежавам необходимия талант. Един ден реших да рискувам. Седнах пред очуканата си пишеща машина. Между другото, купих я от един вехтошарски магазин, ето колко бях беден, Джони. Както и да е. През онзи ден Съдбата, Късметът или нещо друго по изключение бяха на моя страна. Пръстите ми направо затанцуваха по клавишите. И историята се роди на белия лист. Оттогава не минава нито ден, без да благодаря на Бог за неговата благословия.
Джони почука многозначително с молива си по бюрото. Светлината в студиото се усили. Ерик се потеше под хилядадоларовия си костюм от акулска кожа. Усещаше косата си — прическата му бе коствала двеста долара — твърда като каска от лака, с който я бяха напръскали. Той примижа срещу ярките лампи. Не виждаше публиката, но усещаше горещото й одобрение. Хората се радваха на невероятния му успех. Америка отново бе доказала, че е страна на неограничените възможности.
— Не бъдете толкова скромен. Вие сте не само нашият най-обичан новелист. Освен това сте уважаван критик, да не говорим, че ваш разказ е спечелил престижна литературна награда.
Престижна? Ерик вътрешно се намръщи. „Хей, Джони, внимавай. Не преувеличавай, да не изгубим симпатията на публиката. Имам да продавам книга.“
— О, да — отговори на глас, като гледаше с възхищение умело подстриганата леко прошарена коса на водещия. –Критическата ми рубрика във „Вилидж Майнд“. Добрите стари дни в Гринич Вилидж. Успехът си има своите недостатъци. Липсва ми тайфата от „Уошингтън Скуеър“. Липсват ми кафенетата и нощите, когато се събирахме, четяхме си един на друг разкази и обсъждахме нови идеи чак до зори.
„Да, бе. Адски ми липсват — помисли си Ерик. — Мизерията, в която живеех. И онзи дебел задник Симънс. Може да си задържи колонията от хлебарки и пияниците от стълбището. «Вилидж Майнд» ли? По-добре да бяха кръстили списанието «Вилидж Идиът»7. А литератирната награда? Издателство «Сабуей Прес» присъжда награди всеки месец. Като добави четвърт долар към наградата, човек може да си купи чаша кафе.“
— Трябва да признаете, че успехът има и предимства –каза Джони.
Ерик сви рамене:
— Няколко материални блага в повече.
— Но вие сте богат.
„Можеш да се обзаложиш за това — каза си Ерик. — Два милиона долара за изданието с твърди корици. Четири милиона за изданието с меки корици. Два милиона за филма и още един от клуб «Приятели на книгата». Плюс сумите за откупуване на правото книгата да бъде издадена в Англия и в още двадесет държави. Общо петнадесет милиона.“ От тях десет процента беше дал на литературния си агент и още пет на рекламния директор. Данъчните служби също бяха взели своя дял. Но Ерик бе постъпил хитро. За да намали данъците си, беше закупил петрол, добитък и недвижими имоти. Пътуванията си до Европа беше декларирал като изследователски. Имението, самолета и яхтата беше приспаднал от доходите си като разходи. В края на краищата човек с неговата професия се нуждаеше от усамотение, за да пише и да печели повече пари за държавата. Така, след като изплати всичките си данъци, Ерик остана с девет милиона. „Не е зле за четирийсетдоларова инвестиция, но ми се ще да бях успял да задържа още няколко милиона като обезпечение срещу инфлацията. Все пак не мога да се оплача.“