Обединението на душевните сили в една, властвуваща над всички тях воля би се оказало наистина неосъществимо, ако необходимо условие за това беше точното понятийно определение на всяка отделна душевна сила. За щастие обаче Вечното в нас никога не поставя неизпълними изисквания, а тъкмо тук дори най-точното познаване на спецификата на отделните душевни сили не ни доближава ни най-малко до изпълнението на необходимите предпоставки, тъй като обединението им зависи единствено от волята, чиято собствена ясна определеност дава насоката за действие на всички душевни сили без изключение.
Трудното в случая е: — самата воля да се поддържа непрестанно в една и съща насока, без нито за секунда да се отклонява съзнателно от нея, каквито и изкушения да и поднася външният свят.
Това е най-голямата трудност, която трябва да се преодолее по пътя към Бога, но тази трудност може да бъде преодоляна, както вече се е удавало на безброй хора в историята на земното човечество. Тази задача е изцяло тъждествена с формирането на Вечното в нас, чиято работилница, както вече писах в едно от предишните си писма, е земното тяло... Налага се да показвам тези неща в различни аспекти, за да може да се схване действителната същност на описаното с думи.
Надявам се, че това писмо ще Ви донесе успокоение и ще разсее опасенията Ви, че от Вас се иска повече, отколкото можете да постигнете със собствените си сили. Нали все още сте „в своята работилница“ и все още сте в състояние, с помощта на намиращите се в нея сечива, сам да определите вечната си форма! След като напуснете това земно тяло, всяко влияние от Ваша страна върху собствената Ви вечна форма става невъзможно. Ала нека се надяваме, че дотогава ще сте съумели вече да си изградите онази форма, която действително искате да бъде изградена!
Бъдете благословен от вечната Светлина!
31.14 <<< Тринадесето писмо
За новите издания на моите книги
След завършването на сценичната версия на „Гьоц фон Берлихинген“ Гьоте получил от един приятел добронамереното предложение да изпрати преработената си творба на един възрастен благородник, посрещнал с най-искрена радост още първоначалната версия на творбата, дори — по думите на Гьоте — „отъждествил се донякъде с образа на достолепния стар герой“, но поетът се противопоставил решително на тази идея и обосновал отказа си с довода, че за почитателя на първата редакция „сигурно няма да е никак приятно да види как някои неща са пропуснати, разместени, изменени или дори показани в съвсем друга светлина“.
За този благоразумен отказ, плод на правилна психологическа оценка, си спомних неволно след прочитането на Вашето така скъпо за мен писмо. Не знаех, че първоначално сте попаднали на по-раншните издания на някои мои книги, които впоследствие бяха допълнени и още веднъж основно прегледани от мен, и че едва напоследък сте научили за новите, окончателни редакции на тези заглавия. Много добре Ви разбирам, когато споделяте „колко много сте свикнали с някои неща в първоначалните версии“ и колко скърбите в известен смисъл за тях „въпреки безусловното си съгласие с несъмнено по-ясната в много отношения нова редакция“. И на мен самия първата редакция ми бе близка на сърцето, иначе не бих никога я дал за публикуване, въпреки че колкото любезният, толкова и предприемчив шеф на голямото издателство, отпечатало навремето тези първи редакции, почти буквално изтръгваше от ръцете ми ръкописите и в повечето случаи не ми оставяше голяма възможност да им хвърля един последен поглед. (При една от книгите се случи нещо направо куриозно — раздавачът донесе вкъщи готовата книга в момент, когато не очаквах още дори първите коректури!)
Във всеки отделен случай отказът от предходната версия е бил винаги тежък за мен дори само затова, защото и тя, като окончателната, е плод на строго съблюдаване на духовните закони за звуковите стойности. А когато съм се решавал все пак да претопя старата версия в новата и вече окончателна редакция, това мое решение е било винаги продиктувано от достатъчно основателни причини. Като оставим настрана многобройните груби печатни грешки, — които бяха неизбежни при споменатото бързане с обработката на ръкописите ми и на най-важни места придаваха понякога точно обратен смисъл на текста, — налагаше ми се да отстранявам и някои езикови форми, защото те, макар и обясними с моя тъй силно повлиян от източнофранконското наречие говор, можеха да подействуват смущаващо в едно ръководство за духовни неща. Освен това получаваните писма и водените разговори насочиха вниманието ми към някои пасажи, за чието правилно разбиране бе желателно, а в някои случаи и необходимо, те да получат нова редакция.