Колкото повече усилия полагате да приложите практически прозренията, пробудени у Вас благодарение на духовните напътствия в моите книги, толкова по-добре ще си помогнете и в своя външен живот.
Бъдете благословен във всяко добро начинание, с което Вие, следвайки духовния Закон, обогатявате външния свят!
31.25 <<< Двадесет и пето писмо
За падналите Майстори
Начинът, по който сте схванали онези места в моите книги, където се говори, че дори човек, извисен до Майстор на духовната дейност на тази земя, може — по своя собствена, ужасна вина — да падне от високата Сияйност и че още от древни времена има такива паднали поради престъпно незачитане на духовните закони същества, отговаря напълно на онова, което съм имал предвид, когато споменавам за тези нещастници. Но понеже изрично ме питате дали бих могъл да потвърдя тази Ваша интерпретация, аз също така изрично Ви давам исканото потвърждение. Наистина за Вас би било практически без значение, ако проявявахте склонност към представи, отклоняващи се от вложения от мен смисъл. За да намерите своя собствен път към овладяване на способността за преживяване във вечния Дух, не е наложително да дадете на въпросните места от книгите ми онова подробно тълкуване, до което в крайна сметка сте стигнали, подтикван от личния си интерес. Ала по-добре е, разбира се, да не търпите в своите представи и най-малките отстраними неясноти, ето защо Ви поздравявам, че не сте се успокоили, докато не сте прозрели безпогрешно и тази най-страшна от всички трагедии, които могат да се случат на земята.
Когато пишех въпросните пасажи, и през ум не ми минаваше, че някой от читателите ще си блъска главата над тях, иначе щях да добавя още пояснения към споменатото само за пълнота на изложението. А и как бих могъл да сметна за нужни такива пояснения? Струваше ми се невъзможно един мислещ човек да допусне, че заченатият в Духа Светещ на Прасветлината, изпратен от „Отца“ в този земен свят, би могъл при каквито и да било обстоятелства да претърпи, като вечно същество, духовно разпадане в страхотен, траещ еони мрак. А и след всичко казано от мен за „вечната духовна искра“ в земния човек не можех да допусна, че някой би сметнал този вечен духовен полюс на земния човек за поддаващ се все пак на разтление. Нима не бях говорил достатъчно ясно за превърналата се в „царство“ на Вечността душа, чиито „скиптър и корона“ „приетият " в Общността на Светещите може да загуби само и единствено по своя собствена вина?! От друга страна, никой досега не ми е писал нищо — ако изключим последното Ви писмо, — от което да проличава, че един или друг читател е бил затруднен от думите ми. Както се вижда, Вие също сте успели да си отговорите правилно на всички въпроси, които сам сте си поставили във връзка с посочените текстове.
За да получи възможност за действие в земночовешката сфера, Светещият на Прасветлината се свързва толкова плътно с доброволно обреклия му се преди невъобразимо дълго време човешки дух и неговото проявление като земен човек, че през земния живот е направо като споен с него. Тази тясна обвързаност обуславя такава душевна форма, която е в състояние да преживява в себе си всички компоненти на споеното цяло и всички равнища на съзнание в него. Ако тази душевна форма не бъде осъдена на разпадане поради погрешна насоченост на волята на земното в нея, след края на земнотелесния живот тя остава достояние не само на вечния дух на човека, но и на вечния Светещ, съхранявайки по такъв начин и себе си в него. Но дори когато нейното разпадане —възможно единствено поради самонадеян акт на волята на тленната земна компонента на описаното споено цяло — стане неизбежно, вечните душевни сили на Прабитието, изградили някога във висшето си проявление като „душевни сили“ душевната форма, обща за Светещия и за свързания с него вечен духовенг човек, съвсем не „изчезват“, а само се връщат към собствената си изходна форма, след като са се откъснали вече по описания начин от така съвършената някога душевна структура. Това е разграждане на съзнанието поради изгубване на вечното Аз, но то самото продължава да съществува ненакърнимо в Духа, както и Светещият, на когото някога се е обрекло.
Загатнатите от мен процеси стават донякъде „разбираеми“ за представната способност на земния човек само ако той се задоволи, както сте сторили Вие, със следния извод: «Вечното е неунищожимо, следователно става въпрос за форма на съзнание, която е била наистина създадена да служи и на Вечното, но се е почувствувала твърде голяма, за да съществува само във Вечното и за Вечното.» Подобна загуба на душата в по-малък „мащаб“ сполетява всекидневно хиляди хора на земята, които не са, разбира се, съединени с никой Светещ на Прасветлината. За това също съм писал достатъчно. И в този случай загубилият душата си човек е подхвърлен след физическата си смърт на мъчително разпадане на съзнанието в ужасна, надхвърляща всички земни представи нощ, — осъден при това еони наред да знае за неизбежното, без да може да го предотврати. — Но и тези многобройни разпадания на душата не засягат по никакъв начин вечната природа на душевните сили, участвували при изграждането на безвъзвратно разпадащите се „изгубени“ души. Такова умъртвяване на собствената душа е във всички случаи последица от самонадеяното оттегляне на съзнанието от присъствието му пред Вечното.