За моето духовно възприятие пламтящата субстанция на благословията е — по своята консистенция — също така „веществено“ осезаема и поддаваща се на формиране, както например и формовъчният пясък за леяря. Откакто имам способността да благославям, никога не съм го правил, без да се убедя, че тя е упражнила същото „осезаемо“ въздействие върху благословения, стига той да я е приел.
Виждате, че тук става въпрос за нещо твърде различно от онова, което обикновено се нарича „благословия“ и което се състои в изпълнението на една церемония, основаваща се на вярата в служебните пълномощия и съпроводена с произнасяне на установени словесни формули и извършване на определени заучени жестове. Подобна церемония може в най-добрия случай да придобие известна реална стойност само ако „благославящият“ съумее, обзет от пламенна воля, да събуди поне съответните мисловни сили и да ги насочи в полза на „благославяния“, което е до известна степен възможно за всеки човек. „Родителската благословия“ е най-широко разпространеният пример за това.
Но за да бъде в състояние да дава истинска благословия, изхождаща от живата духовна Светлина, самият благославящ трябва да пребивава в тази вечна Светлина и да притежава — благословия. Единствено самия себе си не може да благославя> пазителят на истинската, произлизаща от вечната Светлина благословия. Но той съвсем не е ощетен в това отношение, защото живее непрекъснато под благословията на други, които могат да благославят.
Бъдете днес благословен по най-тържествен начин с моята благословия, — вече като човек, който е узнал от думите ми нещо за същността на извършващия се реален процес!
31.29 <<< ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТО ПИСМО
Макар и по-късните Ви, тъй скъпи за мен писма да свидетелствуваха вече ясно за Вашата постепенно развиваща се и без съмнение все по-нарастваща отзивчивост към духовните възприятия — дори когато е трябвало да се борите все още със земното в себе си или не сте били още сигурен, че можете да се доверите истински, — то последното Ви известие ми вдъхна една увереност, на каквато все пак не смеех да се надявам толкова рано. Не може вече да има никакво съмнение, че Вашето духовно око е прогледнало и че сте стигнали до първото ясно осъзнато преживяване на Вечното в себе си. И няма нищо чудно, че макар и ощастливен до дъното на душата си, Вие си давате сметка за неспособността си да изразите преживяното с думи, затова всичко споделено с мен Ви се струва „като отчайващо безпомощно сричане“. Така е било с всеки, който за първи път е имал преживяване като Вашето, и в повечето случаи тази неспособност да се изрази Вечното със земни думи си остава непреодолима.
Единственият начин да бъдем разбрани в сферата на земните неща е да сравним онова, което искаме да изразим с думи, с друго, което е вече изразено. Такава възможност за сравнение на същата плоскост ни липсва, когато се опитваме да дадем израз на Вечното, но и тук ние се стремим да намерим подходящи думи за преживяното от нас, дори ако единственото ни желание е чрез този словесен израз да го запазим само за себе си, в собствената си памет. Тази потребност ни кара да прибягваме все пак до земното, принудено да ни служи що-годе въпреки цялата си неадекватност. А това е възможно само ако споменатата неадекватност бъде съзнателно и целенасочено игнорирана: — ако умишлено се отмине без внимание несъпоставимостта на привлечените за сравнение възможности за преживяване.
Всяко преживяване на Вечното е трайно потопяване в дълбините на вечния Миг, в който нещата не са едно зад друго, не са преди или след нещо друго, а са дадени — по един съвършено неизразим със земни средства начин — едно в друго в духовното „пространство“, и това състояние става „вечно“ не като следствие от някакво неизмеримо, последователно „разгръщане“ във времето, а си „остава“ само по себе си, безначално и безкрайно, безконечност. Ако някой не е способен да преживява всяка секунда в себе си вечния Миг: — цялата безкрайна Вечност, приличаща по своята самоограниченост на кръга, то никой не би могъл да му я опише, защото всяко описание протича в земното време и се възприема само като израз на нещо временно. Ето защо за онези, които никога не са били във Вечността, „Вечното“ се свързва с представата за едно безкрайно дълго време. Затова всеки, който е наистина в правото си да говори за свръхземните неща, е принуден в края на краищата да обозначава със същата дума тази свързана с времето представа, и понякога дори да „разчленява“ в представите си безкрайното, така че от единната, безусловно неделима в действителност Вечност се получават „вечности“ — еони — като нагледни образи за неизмеримо дълги периоди от време. И за всеки, който не е още преживял Вечното в себе си, е неизка-зано трудно да се избави от погрешната представа, че Вечността е някакво постоянно присъствие на цялото време и че същността й се свежда до понятието „съвкупност от всички времена“.