Без сам да сте си изваяли тази своя духовна „форма“ от Вечното в себе си, не ще можете да се осъзнаете в него при тъждественост на съзнанието с Вашето лично земно съзнание! — От гледна точка на земния човек, окован в обусловените си от животински органи сетива, Вечното във Вас би си останало завинаги най-чуждо за Вас, защото той не знае абсолютно нищо за него и може — в най-добрия случай, и то по крайно проблематичен начин — да бъде само увещан да „повярва“ в него. Вечното във Вас ще бъде обаче осъзнато от Вас като незаличимо притежание на Вашето съзнание, след като му изваете подобаващата на Вашата индивидуалност духовна форма, каквато единствен Вие сте в състояние да му дадете, като запазите трайно отговарящата Вам нагласа на волята.
31.05 <<< Четвътро писмо
ЗА МОЯ НАЧИН НА ПИСАНЕ
Струва ми се несправедливо да оставя без отговор по-дълго, отколкото се налага от обстоятелствата, последното Ви писмо, изпълнено с такава ясна и мъжествена решимост. Ето защо слагам временно настрана немалко неща, които ми предстои да свърша, за да мога веднага да Ви пиша.
Разбирам много добре и проявената от Вас загриженост и съм готов да изградя за Вашата, както твърдите, „суха и — поради самата професия — предимно умозрително настроена“ натура всички мостове, които са и нужни.
Посочете ми спокойно своите затруднения!
За мен самия ще е поучително да открия, че изложеното по свойствения ми начин съдържание на моите книги би могло да се излее и в по-обичайна за Вас форма. Не по-малка е готовността ми да науча от думите на един сериозен и трезво преценяващ човек къде може да съм отминал без отговор основателни въпроси или да съм поставил пред читателя задачи, с които той не би могъл да се справи с течение на времето.
Що се отнася обаче до споменатия от Вас „необичаен начин на писане“, използван от мен за излагане на това, което имам да кажа в своите книги, позволявам си най-непредубедено да заявя, че в нито една от тях досега не съм имал възможност произволно да избера друг начин на изразяване на казаното в нея освен използвания в дадения момент.
Никога и никъде не съм търсил определен стил на говорене и писане, а винаги съм давал на написаното формата, изисквана по моя преценка от действуващите в Духа закони на звуковите стойности.
Ако у мен имаше и следа от някаква литературна амбиция, бих могъл, общо взето без особени трудности, да използвам по-обичаен за времето си начин на писане. На мен обаче не само винаги са ми били и продължават да бъдат — напълно чужди всякакви литературни стремежи, но и до такава степен влагам цялата си любов във всяка употребена от мене дума, — във всяка написана от мене буква, — че не мога на всичко отгоре и да се питам какво място ще заеме онова, което трябва да кажа, сред общото книжовно творчество на моето земно време. Намеря ли думите, които ми трябват, не изпитвам никакво желание да търся други, а когато не ми стигат наличните, сам си създавам необходимата в дадения случай словесна форма.
Освен това не мога да напиша нищо, ако то не ми звучи съвсем определено като изречено на глас. Това обстоятелство обяснява всички особености на моя начин да отделям изреченията и да подреждам препинателните знаци, които биха могли на пръв поглед да минат за преднамерено оригиналничене. Тъй като Вие притежавате написаните от мен в течение на две десетилетия книги, в някои от първите сигурно ще Ви направи впечатление щедрата употреба на тирето, обяснима с потребността да разполагам с някакви знаци за по-късите или по-дълги паузи между словесните пасажи, усещани от мен като изговорени. Фаталното неразбиране на това мое намерение ме накара обаче да огранича по-късно употребата на тези знаци до най-необходимото.