Писма до Клаудия

Хорхе Букай Писма до Клаудия

На сина ми Демиан

Аз живея моя живот и ти живееш твоя.
Не съм на този свят, за да сбъдна очакванията ти,
нито пък ти — за да сбъднеш моите.
Ти си ти и аз съм аз;
и ако случайно ти и аз се срещнем, ще е прекрасно.
А ако се разминем, нищо не може да се направи.

Фриц Пърлс1

Благодарности

Тази книга никога нямаше да се озове в ръцете ви, ако не беше съдействието на всички — повтарям, на всички хора, които съм срещнал в живота си. Всеки от тях е оставил у мен по нещо от себе си и това проличава във всяко изречение, във всяка дума, във всяка буква от тези писма. Искам да благодаря най-вече на:

Хули

Сесилия

Качо

Лита

Сусана

Диана

Роксана

и Перла.

Специални благодарности на пациентите ми, които са истинските автори на тази книга.

Всичко, което ще прочетете, съм го научил от тях, за тях и чрез тях…

Благодаря ви.

Предговор

Публикуването на „Писма до Клаудия“ е толкова важно за мен и толкова близко до сърцето ми, колкото бе издаването на „Нека ти разкажа“. Причините са много, но е достатъчно да кажа, че тази книга проправи пътя на всички останали. Нико-га преди това не бях мислил да напиша, камо ли да публикувам книги.

Подобно на повечето мои колеги в Аржентина, обучението ми като терапевт бе повлияно от школата на психоанализата. По онова време вярвах, че при сеанса с пациент намесата на терапевта трябва да е минимална. Ще призная обаче, че не ми беше лесно да остана безучастен и да наблюдавам как моята пасивност обрича пациентите ми на тягостно заточение. Хрумваха ми много неща, които можех да направя за тях, а и предполагам (срамувам се да го призная публично), че тогавашното ми желание да бъда център на внимание не успяваше да се примири с второстепенната роля, определена ми от ортодоксалния подход.

Ето защо често пъти, докато пациентът обмисляше следващото си изречение или докато говореше, аз пишех. Пишех това, което исках, но знаех, че никога няма да му кажа. Обяснявах какво според мен не беше наред при него, пишех стихове, които исках да му рецитирам, или просто споделях моя собствен опит по проблемите, с които той се бореше. Един ден, когато Естела пристигна в кабинета ми, реших да й дам — и аз не знам защо — това, което бях написал, размишлявайки върху предишния ни сеанс. Не бях подготвен за ефекта, който предизвиках. Естела не само че прочете писмото ми веднага (въпреки настояванията ми да го отвори, след като си тръгне), но и по време на целия сеанс работи с желание и енергия. Този епизод ме окуражи толкова, че — макар да не бе много лесно от техническа гледна точка — реших от време на време да нахвърлям по няколко думи за пациентите, които не успяваха да дадат всичко от себе си по време на сеанса.

Така в продължение на две години развих свой собствен модел на терапия, в който се включваха: писма до пациентите ми, планирана размяна на писма между мен и тях, както и препрочитането на стари писма, които те носеха в кабинета. Вълшебството на тази техника престана да действа, когато по време на групов сеанс една пациентка реши да покаже на друг пациент писмо, което й бях написал преди доста време. Той отговори на жеста, като й донесе моя приказка, съчинена за него седмици преди това. Участниците в групата, които бяха добре запознати с ефекта от тези писма, започнаха да си разменят текстове, получени от мен по време на индивидуалните сеанси. Аз бях категорично против, но пациентите ми вече бяха разбрали, че са зрели хора и че никой не може да им попречи да правят това, което искат, стига то да не е незаконно или неморално. Ето защо никой не ми обърна внимание.

През 1984-а, когато годишната работа на групата приключи, пациентите ми донесоха подарък — книга, която бяха изработили сами, състояща се от десетки листове хартия, захванати с телбод. В тази книга бяха събрали моите писма, писани за всеки от тях по време на индивидуалната терапия, и за моя изненада, запазени до едно.

— Хорхе — казаха те, — според нас това трябва да се публикува.

— Не се чувате какво говорите — отвърнах. — Вече ви казах, че всяко от тези писма е написано специално за някого от вас и има стойност само за получателя си. Не са предназначени за други хора и едва ли биха представлявали интерес за страничен човек, особено ако не е бил мой пациент.

— Този път грешиш — настояваха те. — Ние вече разпространихме тези писма сред приятели и близки и всички казват, че са им били полезни. Хорхе, публикувай книгата. В нея има неща, които могат да помогнат на много хора.

1

Фридрих (Фриц) Пърлс (1893–1970 г.) — немски психиатър и психотерапевт от еврейски произход, работил в Южна Африка и САЩ, създател на понятието „гещалттерапия“. — Б.пр.