Тази е идеята, върху която се основават нашите опити да помогнем на пациентите си.
Ако успеем да направим така, че дори само един от тях да разбере какво представляват вътре и вън, ако му помогнем да не се самопрекъсва, да се наслаждава на това, което му се случва, да намира подкрепа в себе си и поема отговорност за действията си, тогава ние губим клиент, а той печели нов живот.
Писмо 6.
Скъпа моя приятелко…
Да ти пиша е едно от най-големите ми удоволствия…
Радвам се, че моите писма ти харесват, и още повече се радвам на собственото си удоволствие…
Можех да напиша: „но още повече се радвам…“, обаче това би придало друг смисъл на написаното.
Думата но е една от клопките на езика. Когато казвам но, правя опит да отменя всичко или част от това, което съм казал преди това.
„Нямам нищо против чернокожите, но…“
Без да съм чул продължението, вече знам, че този, който го казва, има нещо против чернокожите.
За мен е важно да използвам думите в истинския им смисъл. По този начин успявам да поема отговорност за това, което казвам и което правя, както и отговорност за това, което съм — отговорност за мен самия.
Всеки път, когато се уловя, че казвам но, се опитвам да го заменя с и освен това. Ако подобна замяна е възможна, избирам точно този начин на изразяване. В случай че фразата не приляга, може би първата част на изречението не е това, което искам да кажа, и тогава се опитвам доброволно да я променя — понякога го правя, за да наблегна на това, което следва, а друг път, за да изразя парадоксално твърдение.
Каквато и да е причината, винаги ми помага да осъзная, че някъде в мен съществува нещо неизяснено.
ДА ОСЪЗНАЯ! Това е много важно!
Откакто прочетох Пърлс, предпочитам да описвам терапевтичния процес с помощта на това понятие.
Колко различно звучи осъзнавам от става ми ясно.
Става ми ясно звучи твърде интелектуално, твърде смислено, студено и пристрастно. Осъзнаването е комплексен процес: осъзнавам с цялото си същество, органично, според гещалта.
В последните години от живота си Фриц Пърлс изоставил почти изцяло наименованието, което сам дал на гещалттерапията, и вместо него предпочитал да използва понятието „терапия на осъзнаването“ (Awareness Therapy).
Техниката, създадена от Пърлс, изпреварила развитието на гещалтпсихологията, която в един по-ранен етап послужила за основа на работата му. В резултат на това понятието „гещалттерапия“ се запазило само като бомбастично заглавие, отдалечено на светлинни години от динамиката и невидимите процеси, характеризиращи терапевтичния подход на тази нова техника.
Сега, докато пиша това, ми се струва, че съм несправедлив, че говоря за гещалта, все едно е психология, техника или терапия, докато всъщност е нещо повече от това: гещалтът е жизнена философия, начин на мислене и начин на съществуване.
Пак се отклоних!
Искам да ти обясня за клопките на езика. Появяват се тогава, когато външният език — този, който обикновено използваме при общуването с околните — не е вярно отражение на това, което уж искаме да кажем.
ПОНЯКОГА АЗ СЪМ АЗ, А ЕЗИКЪТ Е МОЯТА МАСКА.
Нека например си представим, че искам да кажа следното: „Когато вчера ме обиди, така се ядосах, че ми идваше да счупя един стол в главата ти“.
Ако сложа маската, ще ти кажа: „Понякога агресивността може да накара човек да загуби самообладание“. (???)
Обърни внимание на неопределеността, двусмислието и неангажираността на втората фраза: „Понякога (кога?) агресивността (коя?, чия?, спрямо кого?) може да накара (какво да направи?) човек (кой човек?) да загуби самообладание (какво?)“.
Ще ти дам друг пример. Казвам ти: „Ще пиеш ли кафе?“, вместо „Искам да изпия едно кафе с теб. Моля те да ме придружиш“.
Много пъти задаваме въпроси, вместо да изразим собствените си мисли. Ето в това се състоят „маскировъчните фрази“.
Ако всеки път, когато задавам въпрос, опитвам да намеря скритото в него твърдение, ще осъзная колко много твърдения премълчавам.
С въпросите си ограбвам част от това, което искам да кажа в действителност; понякога го правя в такава степен, че от посланието ми не остава нищо.