Във въпроса няма обвързаност. Въпросът представлява безсмислено дърдорене, глупав параван.
Кое ме кара да продължавам да се крия зад въпросите? Искам околните да ме обичат (?), да ме харесват, да ме приемат, да са доволни, че познават толкова приятен и мил човек като мен. Страхувам се да бъда отхвърлен, изоставен, критикуван и необичан.
Ето защо отварям сандъка със сценичните костюми и се дегизирам: слагам кръгъл нос, малко руж, екстравагантна шапка, смешни обувки, не забравям костюма с вратовръзка (добрият тон е много важен…). С тяхна помощ те мамя, заблуждавам, лъжа…
Ти приемаш маскарада ми, обичаш го, възхищаваш му се… Ако внимавам и съм убедителен, може дори да не разбереш, че съм маскиран, и да повярваш, че общуваш с истинското ми аз.
Един ден ще осъзная, че съм дегизиран, и ще усетя, че ми липсваш. Ще поискам да ме видиш… Да видиш истинското ми лице.
Тогава ще сваля изкуствения нос, ружа, шапката, обувките, костюма и вратовръзката. Ще прибера всичко обратно в сандъка и ще го преместя някъде по-далеч, за да не се пречка.
Ето ме.
Сега съм аз.
Ела при мен.
Погледни ме.
Докосни ме.
Почувствай ме.
Чуй ме…
Аз съм.
Вярно, че сега хората, които ме отхвърлят, са много повече, а тези, които ме обичат — много по-малко. Но (в този случай но наистина има смисъл) когато те намеря — точно теб — и ти ме приемеш такъв, какъвто съм… Радостта ми е безкрайна! Представи си само. Безгранична!
НЕ СЕ МАСКИРАЙ ЗАРАДИ МЕН! АЗ НЕ ИСКАМ НИЩО ДРУГО, ОСВЕН ДА БЪДА С ТЕБ!
Писмо 7.
Клаудия,
Защо бързаш така? (Излъгах те, това всъщност не е въпрос.)
Не бързай… (Пак излъгах.)
Не ме карай да бързам!
Не става дума за знание, става дума за осъзнаване.
Ако използваме семантиката, граматиката и етимологията, за да говорим „правилно“, може и да постигнем правилен изказ, но това няма нищо общо с осъзнаването. Има много пътища, които водят към осъзнаването, и някои от тях сигурно са по-добри от моя. Моят път минава през това как говорим.
Една от клопките, върху която се старая да работя напоследък, е „трябва да“…
Безстрашният детектив нахълтва в стаята и заварва престъпника, който все още държи пистолета. Край него лежи трупът на най-добрия му приятел. Детективът слага белезниците на убиеца, без да срещне почти никаква съпротива. Докато го водят към полицейската кола, престъпникът — с изкривено от болка лице и отсъстващ поглед — не престава да повтаря: „Трябваше да го направя! Знаеше твърде много!“.
Трябвало е да го направи? Какво означава трябваше да го направя? Кой го е принудил?
Същите въпроси можем да си задаваме и ние, и то всеки ден, когато говорим за нещата, които трябва да направим.
Трябва да съдържа идеята за задължение, налагане, дълг (думата дълг е свързана със задлъжнялост).
Когато се уловя, че си мисля как трябва да направя или да кажа нещо, замествам трябва да с думите избирам или решавам. Така поемам пълна отговорност за действията си и дори това, което правя в момента, да не е любимото ми занимание, то започва да ми доставя удоволствие. В трябва да няма удоволствие.
Невинаги избирам да направя онова, което искам най-силно. Понякога се отказвам от него, за да постигна нещо друго (например да запазя работата си).
Във всеки случай, когато избирам или решавам, аз поемам отговорност, сам съм си господар и съм самият себе си.
Най-добре можем да осъзнаем тази идея, като я отнесем към нещата, които засягат самите нас.
Опитай се да направиш списък с твоите собствени трябва да. Състави шест-седем изречения, които започват с Трябва да, без да умуваш много върху продълженията им…
Трябва да………………………………………………
Трябва да………………………………………………
Трябва да………………………………………………
Трябва да………………………………………………
Трябва да………………………………………………
Трябва да………………………………………………
Сега, в същите тези изречения, замени трябва да с избирам, решавам или искам.