Когато приключихме с разказите на най-важното, което ни се беше случило, докато не бяхме се виждали, минаваше девет сутринта в неделя.
Докато обсъждахме работата, аз й разказах подробно за методите, които прилагах върху пациентите си.
— Че това е гещалт — каза Хули.
— Какво?
— Гещалт.
— Въобще не знам за какво ми говориш.
Изправи се, запали цигара, дойде до мен и ме целуна.
— Мисля, че ще ти се отрази добре да се запознаеш с философията на гещалтизма — каза Хули.
Както винаги, дори не изчака да отговоря (може би вече знаеше какъв щеше да бъде отговорът ми), а отиде до лавиците с книги и започна да вади разни томове.
— Тази, тази, тази не, тази по-нататък, тази също, тази, тази, също и онази…
Върна се към креслото, като едва крепеше купчината книги.
— Прочети ги и после ще говорим. Започни с тази. — И ми посочи „Първата и последната свобода“ на Кришнамурти.
— Какво общо има терапията с индуистката философия?
Хули запали нова цигара (така и не разбрах как успява да ги пуши толкова бързо) и само повтори:
— Прочети ги и после ще говорим.
А аз, колкото и да бях непокорен, скептичен, недисциплиниран и чешит, бях всичко друго, но не и глупак — започнах да чета…
Така открих Кришнамурти.
Находката беше безценна. Такава яснота, такава дълбочина, такова проникновение… Бях очарован.
Кришнамурти казва: „Няма значение дали се съгласяваме един с друг. Няма значение дали ще запомните това, което казвам. Не ме изучавайте, не ме следвайте, не ми се подчинявайте. Просто позволете нещо да премине между вас и мен“.
И нещо наистина премина между него и мен.
Писмо 10.
Клаудия,
Развълнува ме идеята ти да подредиш тези писма и да ги запазиш, за да може някой някога да ги прочете отново.
Истината е, че не знам каква стойност би имало това, което ти казвам. И все пак ми харесва да си представям, че един ден някой може да чете тези записки.
Може би точно така се е родила „Книга за То“ на моя прадядо. Половин век по-късно аз самият прегръщам тази идея и малко по малко я превръщам в мечта.
Сега позволявам на мечтата да свие гнездо у мен. Мечтата придобива форма, укрепва и се превръща в желание.
Ако поливам желанието и се грижа за него, ако го оставя да расте на воля, в един момент то се превръща в проект. Когато това се случи, ми остава само да изработя план за действие: първо стратегия, после тактика за действие и накрая самото изпълнение.
Тази последователност — идея, мечта, желание, намерение, план, стратегия, тактика и изпълнение — е най-здравословният начин да конкретизирам намерението си в определено, съответстващо на него поведение.
Колко по-различно е намерението (то предполага начало, поглед напред в бъдещето) от очакването (асоциацията е „чакане“).
При очакването моето поведение е пасивно — просто чакам нещо да се случи.
Поведението ми е обусловено от различните преживявания, които служат за връзка между собствената ми личност и намерението или очакването.
Както вече ти казах, намерението е отговор на определено желание („искам нещо“, „бих искал“, „ще ми се“).
За разлика от него, очакването се свързва с дадена нужда („имам нужда“, „за мен е много важно“) или с нещо, което съм приел за нужда, макар в действителност да не е.
Идеята за нуждата (и какво представлява тя) е поредната клопка от семейството на „трябва да“. Помниш, нали?
ПАЦИЕНТЪТ: Имам нужда да поговоря с Марта.
Аз: Имаш нужда?
ПАЦИЕНТЪТ: Да, за мен е жизненоважно.
Аз: Какво ще стане, ако не говориш с нея?
ПАЦИЕНТЪТ: Ами… Ще се почувствам много зле.
Аз: Животът ти ще бъде ли поставен в опасност?
ПАЦИЕНТЪТ: Да.
Аз: Не ти вярвам.
ПАЦИЕНТЪТ: Точно животът ми… едва ли.
Аз: Сравни „нуждата“ си от Марта с нуждата си от кислород например.
ПАЦИЕНТЪТ: Е, разбира се, че е различно.
Аз: В такъв случай можеш ли да се изразиш по друг начин?
ПАЦИЕНТЪТ: Бих искал да говоря с Марта.
Аз: Още.
ПАЦИЕНТЪТ: За мен е много важно да говоря с Марта.
Аз: Още.
ПАЦИЕНТЪТ: Ще ми се отрази добре да говоря с Марта.
Аз: Тук отново имаме предразсъдък. Ще ти се отрази добре, казваш. Ами ако Марта те прати по дяволите? Пак ли ще ти се отрази добре?