Не бях в състояние да приема пациентите, които същия следобед имаха часове при мен, и то най-вече защото нямах желание да ги приема. Написах бележка със следния текст: „Няма да мога да приемам пациенти през целия ден. Извинявам се, че не ви уведомих по-рано“. Закачих я на вратата и си тръгнах.
Някои от пациентите не попитаха нищо; други попитаха и им отговорих, че не съм бил в състояние да им отделя време така, както на мен би ми се искало, понеже съм бил възпрепятстван от редица причини. Когато една от пациентките — Ема, чу обяснението ми, стана от стола, дойде до мен, целуна ме и каза: „Благодаря“.
Това ме изненада. Ема се върна на мястото си и обясни:
— Докторе, това е поредното доказателство, че когато сте тук, вие наистина сте тук!
Всяка съвкупност от фигура и фон представлява гещалт.
Когато една ситуация се превърне във фигура, то е, за да изиска разрешение. Когато я отлагам (както в примера с разговора и желанието ми да ида до тоалетната), съзнавам, че ще дойде момент, в който ще я разреша — в противен случай неразрешената ситуация ще продължава да се връща и да възпрепятства естественото развитие на нещата в конкретния момент.
Ако обаче успея да различа всяка фигура още при появяването й, ако приключа незавършения гещалт в търсещата разрешение фигура, ако съумея във всеки миг да съм съсредоточен върху нея, тогава идва момент, в който тя е разграничена, но от фона още не е изплувала друга, която да заеме мястото й — в този момент постигам пълната хармония, абсолютния вътрешен мир, състоянието сатори13.
В условията на западната цивилизация това състояние продължава само миг, защото в следващия момент нещо от фона се превръща във фигура и процесът започва отново. Представители на някои източни култури обаче успяват да останат в това състояние в продължение на дни и седмици.
Докато ние също не се научим да го постигаме (в което се съмнявам), е препоръчително да разрешаваме ситуациите в момента, в който се появят. Това ще ни помогне да намираме отново и отново хармония както с околния свят, така и в самите нас.
Недей да си пречиш… Дай си възможност… Дай си време… Дай си място… Дай си всичко…
В края на краищата за себе си ти си центърът на света, в който живееш, така както за себе си аз съм центърът на моя свят.
Писмо 17.
Да! Звучи егоцентрично.
И е точно така. Така е!
Но в какъв свят живеем?
Нима живеем в свят, състоящ се от външни неща? Свят, изграден от това, което възприемат от него сетивата ми?
На пръв поглед е така. Въпреки това, ако умра днес, какво ще стане с тези външни неща, с нещата от света?
Очевидно е, че няма да продължат да бъдат „същите неща“: обувките ми вече няма да бъдат моите обувки, тялото ми вече няма да е моето тяло, тези писма ще добият друго значение, децата ми ще са различни… Накратко: ако аз изчезна, моят свят също ще изчезне.
Внимание! Не светът, а моят свят.
И така, връщам се към въпроса си: Дали живея в света на външните неща, или живея в ограничения и изключителен свят на моите неща, в моя свят?
Как да не се чувствам център на вселената, в която живея, след като цялото й съществуване зависи от мен? И как иначе, след като всички линии минават през мен самия? Как иначе, след като по някакъв начин участвам във всичко, което се случва?
Нека обаче не се заблуждаваме. Това не означава да се изживяваме като центрове на вселената. И за двама ни ще е ужасно, ако при срещата ни аз си мисля, че съм център на твоя свят или — още по-лошо — ти позволя да се превърнеш в център на моя… В никакъв случай!
Писмо 18.
Клаудия,
В момента е около три след полунощ… Събудих се преди малко: дъщеря ми плачеше и станах да я нагледам.
Когато се върнах в леглото, „сънят“ си беше отишъл. Повъртях се два-три пъти, докато разбрах, че няма отново да заспя, и си спомних, че „сънят ни кара да затваряме очи, но затворените очи не ни карат да заспим“.
Така че станах.
Седя в кухнята на лятната ни къща. Слушам шума на морето… Излизам на вратата. Все още е тъмна нощ. Намирам се едва на стотина метра от плажа…
Вдясно от мен е фарът: внушителен, величествен, висок и горд… два щедри снопа светлина денонощно обливат фасадата на къщата, малката ми градина, отсрещните постройки и след това потъват в морето…
13
Според японската дзен традиция,