Влизам. Стоплям вода, пие ми се мате14… Включвам магнетофона и зазвучава барокова музика…
Вивалди. Мате. Ти. Сега Адажиото на Албинони. Още една чаша мате. Насаме съм със себе си.
Искам да пуша по-малко. Не да откажа цигарите, просто да пуша по-малко. По-малко от кога? По-малко от кого? По-малко от самия мен преди месец.
Преди ваканцията пушех между четиридесет и петдесет цигари на ден и това ми се отразяваше зле. Сега пуша по-малко от двайсет и се чувствам по-добре. Искам да пуша още по-малко, може би по пет-шест цигари дневно.
Ще кажеш: „Мен какво ме интересува?“.
Ще ти отговоря: „А мен какво ме интересува това, което те интересува теб?“.
Ще кажеш: „Защо отговаряш на въпроса ми с въпрос?“.
Ще кажа: „А защо не?“. (Вицът е стар, прекалено стар…)
Вече е шест. В крайна сметка реших да допия чая на плажа, докато наблюдавам изгрева.
Беше много красиво… МНОГО красиво.
От много години не бях посрещал изгрева на плажа. Слънцето изплуваше от морето и над брега се спускаха хиляди чайки…
И аз бях част от този пейзаж.
Аз също се почувствах красив, пълноценен, просветлен.
Аз също се почувствах топъл, мълчалив, прекрасен.
Писмо 19.
Клаудия,
От колко време не съм ти писал!
Нямах желание…
Отказвам да ти пиша, когато нямам желание!
Почти винаги мога да избирам между количество и качество. Мисля, че количеството е свързано с усилието.
Когато опитвам,
когато се старая,
когато се насилвам,
когато се задължавам,
когато си налагам… Тогава ти давам повече, може би много повече, но не ти давам най-доброто.
Най-доброто от мен,
най-прекрасното от мен,
най-съзидателното от мен…
Него искам да ти дам,
защото се ражда без усилие.
Защото качеството е свързано с желанието.
В резултат на някакво недоразумение във възпитанието ни сме повярвали, че количеството ще се превърне в качество.
Понякога, когато ни обземе неудовлетворение, изискваме повече, докато истината е, че искаме по-доброто. Не осъзнаваме, че колкото и да искаме, другият не може да ни даде нещо по-добро. Може само да ни даде нещо повече.
Когато съм в едно от глупавите си настроения, изисквам да ми обръщаш повече внимание, да се занимаваш повече с мен, да ми даваш повече, да ми отделяш повече време, да ме обичаш повече… Да ме обичаш повече! Сякаш това — да ме обичаш повече — зависи от теб!
С две думи, когато съм в глупаво настроение, изисквам.
Има два начина да изискваме: единият е открит и най-малкото, притежава предимството на откровеността. Другият е неявен и подмолен.
Нито единият, нито другият имат нещо общо с искането.
Когато искам, аз изразявам ясно желанието си и ти позволявам да отговориш с „да“ или „не“; с искането си ти давам възможност за избор.
За разлика от него, изискването не приема „не“ за отговор. Ти трябва да направиш това, което искам, или това, което се полага да направиш.
Вътре в мен вече съм решил (?), че трябва да се съгласиш.
Най-жестокият, най-враждебният начин да изисквам е, когато дори не ти казвам какво искам. В този случай очакването ми е да положиш титанично усилие заради мен.
Най-напред трябва да отгатнеш какво очаквам, а след това, разбира се, да ми го дадеш. Изискването ми е прикрито — само ти загатвам очакването си, но то се стоварва върху теб с цялата си тежест.
Ако отгатнеш, аз великодушно ще приема това, което ти сама си решила да ми дадеш. Ако ли пък не познаеш, на драго сърце се сдобивам с готов упрек и вечния повод да ти натяквам: „Можеше да се досетиш“.
Да се научим да искаме е едно от големите предизвикателства в процеса на превръщането ни в личности.
Не всеки умее да иска. Познавам хора, които никога не са искали нищо, или по-точно, които никога не са могли да поискат нещо. Те вярват, че когато искаме, се оставяме на милостта на другия. Не могат да приемат, че не са си самодостатъчни. Страхуват се от собствените си слабости и изпадат в ужас при мисълта, че могат да се окажат в положение на зависимост.