Много от тях се гордеят с това, че не искат нищо от никого. Но ако се поровиш малко в личната им история, в обичайното им поведение, в отношенията им с най-близките, непременно ще откриеш скрити изисквания, а под тях — още повече изисквания.
Най-доброто от мен, което мога да ти дам,
е това, което искам да ти дам.
Най-доброто от теб, което можеш да ми дадеш,
е това, което искаш да ми дадеш.
Не искам нещо повече.
Искам най-доброто.
Писмо 20.
Писмо 21.
Клаудия… Не разбирам какво имаш предвид под „губиш си времето“.
„Губя“ време, „печеля“ време, „имам“ време… Така и не успях да разбера какво точно означават тези изрази.
Берн казва, че съществуват шест начина за структуриране на времето (уви, само шест) и че всички изпитваме „нужда“ да структурираме времето.
Аз не съм съгласен с тази идея. Всъщност не че не съм съгласен, а по-скоро смятам, че не става дума за нужда, а за навик, за културен образец. Опитват се да ни убедят, че изпитваме необходимост да структурираме времето и да знаем какво ще правим с него.
Все пак начините за използване на времето, описани от Берн, могат да ми помогнат да осъзная как използвам собственото си време.
Не времето, а моето време.
Шестте начина на Берн са:
1) Близост
2) Игри
3) Активност
4) Развлечения
5) Ритуали
6) Уединение
Този списък донякъде прилича на стълба — най-горното стъпало представлява точката, позволяваща истинския контакт с другия.
Близостта няма нищо общо с отношенията в една двойка. Под близост Берн разбира всяка връзка между два индивида, всеки от които е истински свободен и позволява на другия също да бъде истински свободен.
Близост идва от латинската дума intimus, която се е запазила в испанския език като intimo. Интересно е, че в нея се съдържа друга дума — timo (тимус). Тимусът е жлеза, която се намира в гръдния кош на децата, много близо до сърцето. Тя има свой собствен жизнен цикъл и атрофира с порастването на детето, като започва да инволюира след пубертета. Ето защо близостта, или интимността, означава да почувствам някого вътре в себе си, съвсем близо до сърцето.
Игрите представляват цикли на повторяемост, посредством, които общуваме с другия, като вярваме, че между нас съществува близост. Това общуване е скрито (тъй като съдържа неявно послание, негласна спогодба) и е съставено от игри, защото има играчи, правила, начало, развитие, край, победители и награди.
Ерик Берн написа цяла книга, в която описва игрите, които играем („Игрите, които хората играят“15), и която, вярвам, си заслужава да се прочете.
Нека използваме „триъгълника на Карпман“ като пример.
В тази игра участват трима играчи.
Последователността е добре позната: агресорът напада жертвата, а спасителят се опитва да предотврати нападението.
Всичко това, разбира се, е само привидно, понеже, ако жертвата наистина бъде спасена или елиминирана, играта ще приключи, а никой — повтарям, НИКОЙ — от играчите не иска да спре да играе.
Продължителността на играта се постига по два начина: първият е с участието на играчи, чиито роли са статични — например агресор и жертва, — които търсят нови актьори за третата роля, необходима за драматичната ситуация. Когато спасителят се измори, предаде или излезе в отпуск, двамата отново започват да се оглеждат за нов актьор.
Другият начин изисква много по-голямо умение и в него участват талантливи и всестранно развити актьори, тъй като играта се състои в непрекъснатата ротация на ролите. Никой от тях не се отегчава и е възможно да се стигне до професионално ниво.
Хрумва ми един пример.
Да си представим, че цял ден детето е било непоносимо: не е опряло да плаче, напишква се и не е доволно от нищо… Майката си изпуска нервите, при което то започва да троши каквото му попадне. Майката обявява, че е безсилна, и зачаква пристигането на бащата: „Ще видиш, като се прибере татко ти!“.
15
„Игрите, които хората играят: Психология на човешките взаимоотношения“ (Наука и изкуство, 1996). — Б.пр.