Много е важно във всеки квартал да бъде установена система за дресиране на новите съседи как най-адекватно да отговарят на този въпрос. В моя квартал например общоприетият отговор на „Здравей, как си?“ е следният:
— Здравей, как си?
Ако поздравът е отправен от най-близкия съсед, е позволен следният отговор:
— Добре, а ти?
В този случай диалогът трябва да продължи по следния начин:
— Добре, благодаря.
Край на срещата!
Ще ти дам един съвет: когато някой съсед те попита как си, дори и през ум да не ти минава да му кажеш истината. Рискуваш никога повече да не те поздрави, а може дори да те изгонят от квартала.
В книгата си Living, Loving and Learning Лео Бускалия16 говори за подобен феномен. Въпросът на Бускалия е защо хората, когато се качат в асансьор, застават с лице към вратата, изопнати, с благоприлично прибрани към тялото ръце, така че да избегнат всяка възможност да докоснат околните.
„Когато аз се кача в асансьор, никога не се обръщам към вратата. Обикновено заставам с лице към хората и ги гледам. Понякога казвам:
— Няма ли да е чудесно, ако асансьорът заседне за няколко часа и ни позволи да се опознаем?
Реакцията винаги е една и съща. На следващия етаж всички слизат от асансьора с викове:
— Някакъв луд разправя, че искал асансьорът да заседне!“
Колкото до мен, ще доверя на всеослушание, че имам свой ритуал: ненавиждам ритуалите. Ненавиждам ги толкова много, че никога не правя подаръци за рожден ден (освен на децата, за които рождените дни имат огромно значение). Никога не помня годишнини. От много години не изповядвам никаква религия, нито посещавам гробища. Не помня от колко години не съм…
Радикалният антиритуализъм със сигурност също е ритуал.
Уединението е ситуацията, при която затваряме вратата за света.
Тук няма отношения с околната среда. Отново съществуват две алтернативи: наричам едната да съм сам, а другата — да се чувствам сам.
Разликата между тях е доколко самодостатъчна компания съм си аз. Когато се чувствам сам (дори и да съм заобиколен от хора), не съм си добра компания и усещам самотата в себе си. От друга страна, когато съм сам, това също може да е мой избор — това е най-пълноценният начин да съм със себе си.
Когато сравних тези шест елемента със стълба, идеята ми бе, че всяко стъпало, по което слизаме, ни отдалечава все повече от останалите, отдалечава ни от възможността за близост.
Всеки контакт с околния свят представлява стимул. Единственото ниво, на което обменяме безусловни стимули, е близостта.
Както казват последователите на трансакционния анализ: „Безусловни са онези стимули, които не се отнасят към това, което правя, а към това, което съм“.
Не е едно и също да кажем: „Държиш се лошо“ (условност) и „Ти си лош“ (безусловност). Нито пък: „Колко добре се справи“ (условност) и „Колко си сръчен“ (безусловност).
Когато се страхувам, че ще бъда отхвърлен безусловно, когато се страхувам от това, което ще получа в замяна на това, което съм, тогава намирам изход в бягството, играта или работата. Ако това не е достатъчно, търся убежище в развлеченията или в ритуалите. Ако и това не помогне, се затварям в себе си.
Обратният механизъм също функционира: ако разкъсам уединението си, ако сложа край на ритуалите и забавленията, ако работя толкова, колкото искам, и се откажа от игрите, тогава стигам до нивото, на което искам да бъда — близостта.
Писмо 22.
Клаудия,
Вярно е! Нещата, за които започвах да говоря и казвах, че ще продължа по-късно, взеха да стават много.
Твоето преимущество е, че разполагаш с писмата и можеш да ги препрочиташ, когато искаш. СИГУРЕН съм, че ще се натъкнеш на куп недовършени, нелогични, противоречиви и много, много налудничави неща.
И това не е никак странно, защото… Аз самият съм незавършен, нелогичен, противоречив и много, много налудничав.
Все повече ми харесва да говоря за лудостта си.
Лудост… Какво е лудостта?
„Луд е този, който е загубил всичко, с изключение на разсъдъка“.
„Лудостта е последният защитен механизъм, който ни е останал“.
Аз вярвам, че лудостта не е „нездрав“ начин на поведение, мислене и възприятие. Лудостта е различен начин на поведение, мислене, възприятие и — защо не? — на усещане.
Точно така!
Различен начин!
През годините, в които специализирах психиатрия, срещнах стотици пациенти с психози („лудите“, както ги нарича народът) и се научих да общувам с тях. Някои от тези хора не ще забравя никога.
16
Американски писател и мотивационен лектор от италиански произход (1924–1998 г.), автор на бестселъра