Има случаи, когато още при първата или втората среща пациентът ми казва, че иска да знае защо, че търси обяснение за действията си, че желае да запълни празнините в паметта си… Обикновено отговарям, че това, което търси, може да бъде намерено в лечението чрез психоанализа.
Понякога ме питат защо не мога аз да помогна в намирането на тези отговори… Почти винаги казвам, че не мога поради шест причини: първата е, че не искам, а останалите пет… Нима имат някакво значение?
Писмо 24.
Клаудия,
Днес ми се ще да поработя малко със себе си и ми се иска ти също да участваш.
Спомням си упражненията по осъзнаване на Джон Стивънс19: външното осъзнаване и вътрешното осъзнаване…
Извън мен са моравата, розовият храст, жълтите цветя, дървото…
Представям си, че аз съм това дърво…
Сега съм висок, разлистен, с тъмнозелена корона, която се откроява на фона на ясното небе.
Намирам се върху един хълм в полето… По-нататък има други дървета, но никое не е като мен. Оттук не виждам дървета, които приличат на мен. (Предполагам, че такива съществуват… Може би хиляди… Понякога ми се иска някое от тях да беше по-близо… Друг път, да си призная, ми харесва да се чувствам единствен.)
Стъблото ми е силно и здраво, то е опората ми. Благодарение на него стоя изправен, но не и напълно неподвижен. Клоните ми са разперени във висините… Обсипани са с листа и чрез тях мога да се свързвам със света с всяка моя частица…
През този сезон съм обсипан с цвят и плод — те са израз на желанието ми да давам живот и са част от притегателната ми сила.
Осъзнавам, че се перча с тях толкова, колкото и със сянката си… Сянката ми е плътна, уютна и прохладна, неустоима за почти всеки, който мине оттук, и ценена от онези, които се нуждаят от моята закрила и грижа…
Клоните ми са покрити с хиляди бодли. Те ме защитават, не позволяват на враговете ми да отмъкват части от мен без мое разрешение. Знам още, че бодлите са белег на лошотията ми. Разбира се! Не съм целият красив и добър. Дълбоко в себе си съм враждебен, тъмен, саможив…
Всичко това живее на повърхността, но същността ми далеч не се изчерпва с очевидното…
На няколко сантиметра под земята стъблото ми се разклонява в два големи корена, които се протягат встрани и надолу.
Корените ми… Те ми осигуряват прехрана, от тях зависят оцеляването и стабилността ми. Така и не успях да разбера как човешките същества, които понякога виждам наоколо, успяват да оцелеят без корени, толкова нестабилни и крехки, без да има откъде да се хранят…
Обичам всяка своя част…
От крайчеца на най-дълбокия ми корен до последния лист в короната ми…
Обичам цветовете си, обичам и бодлите си… Но това, което най-много обичам от същността си на дърво, е, че във всеки миг осъзнавам…
Че съм жив!
Писмо 25.
Клаудия,
Най-после се случи! Продадохме апартамента, в който живеехме, и купихме вила в покрайнините на Буенос Айрес.
Струва ми се невероятно, че след толкова години се сдобихме с тази къща. Едва сега за първи път видях какво представляваше апартаментът ми: триста и петдесет кубически метра, разположени в някаква точка в пространството, на около петнайсет метра над земята.
Живеехме във въздуха…
Днес осъзнавам, че в продължение на толкова много години не съм имал нито собствена земя, нито собствено небе.
Всичко се случи така, както аз самият бих избрал да се случи: когато видяхме къщата (Перла я нарича „парк с къща“), разбрах, че сме търсили точно нея. С чувството, че отдавна я познавам, говорих със собственика:
— Къщата ми харесва, искам да я купя.
— Твоя е.
— Чакай, първо трябва да продам апартамента.
— Колко време ти е необходимо?
— Не знам, може би две седмици…
— Добре, давам ти месец. През това време няма да търся друг купувач, ще те чакам.
Не стана точно така. Отне ни повече от месец да намерим купувач за апартамента и собственикът на къщата ни чака през цялото време; каза, че иска тя да бъде наша.
Когато я описвам на приятели, казвам: „Красива е и е много голяма. Отпред е широка десет метра, отстрани — четиридесет и пет, но нагоре и надолу е безкрайна!“.
Писмо 26.
Точно така е, мила моя.
След като човек напусне дома си, преживява своеобразен траур. Траурът е свързан с болка и представлява период, в който вътрешно приемам загубата, причинена от раздялата с някого или нещо. От това колко съм обичал този някой или нещо, ще зависят интензитетът и продължителността на траура, но не и самото му съществуване.
19
Джон О. Стивънс (известен още като Стив Андреас) — американски психотерапевт, специалист по невролингвистика, син на Бари Стивънс. — Б.пр.